Внимателно вървяха по коридора към стълбището. Джек надникна в приемната и подсвирна.
— Ричард, я погледни!
Той неохотно се подчини. В приемната цареше истински хаос. Столовете бяха прекатурени, възглавниците на дивана — разпрани. Масленият портрет на Елдър Тейър на срещуположната стена беше обезобразен — някой бе нарисувал с креда чифт дяволски рогца над бялата му коса, друг беше добавил мустаци под носа му, а трети бе използувал гвоздей или друг подръчен инструмент, за да издраска груб фалос, стърчащ от чатала му. Стъклото на витрината с медалите и купите беше разбито.
Джек пет пари не даваше за замаяното, невярващо и ужасено изражение върху лицето на Ричард, който сто на сто по-лесно би приел маршируващи нагоре-надолу по коридорите взводове елфи или стадо дракони отвън на двора, отколкото тази поголовна разруха на училището „Тейър“, опознато и обикнато от него… училището „Тейър“, за което без съмнение вярваше, че е самото благородство и доброта, безспорна опора в един свят, където на нищо не би могло дълго да се разчита… дори на това, че бащите ще излязат от дрешниците, в които са влезли.
— Кой е направил това? — ядосано попита Ричард. — Онези ненормалници, разбира се. Само те са го направили — сам си отговори той и погледна Джек, а по лицето му започна да се изписва някакво смътно подозрение. — Те може би са колумбийци — изведнъж заяви той. — Може би са колумбийци и всичко това сигурно е един вид нарковойна, Джек. Не ти ли е хрумвало досега?
Джек едва не се задуши от усилията си да не се изсмее като побъркан. Само Ричард Слоут би могъл да измисли такова обяснение. Били колумбийци. Кокаиновата война е пристигнала в училището „Тейър“ в Спрингфийлд, Илиной. Елементарно, скъпи ми Уотсън; вероятността да се реши този проблем е седем и половина процента.
— Всичко е възможно — каза Джек. — Хайде, ела да огледаме горния етаж.
— И защо, за Бога?
— Ами… може би ще намерим още някого — сви рамене Джек. Не че вярваше особено в това, но все пак трябваше да каже нещо. — Току-виж някой се крие горе. Някой нормален като нас.
Ричард го погледна, после отново огледа хаоса в приемната. Болезненото изражение се върна върху лицето му, болезненото изражение, което казваше: „Изобщо не искам да гледам това, но по някаква непонятна причина то сякаш е всичко, което наистина искам да виждам точно сега, то е горчиво като принуда, прилича на отхапването на лимон или на драскането с нокът по черна дъска, или на стърженето със зъбите на вилица по порцелана на мивка.“
— Наркотиците са много разпространени в цялата страна — нравоучително заяви Ричард. — Миналата седмица четох статия по въпроса в „Ню Рипъблик“. Джек, всички онези хора отвън може би са дрогирани! Може би са наемници! Може би…
— Хайде, Ричард — спокойно рече Джек.
— Май няма да мога да се кача по стълбите. Температурата ми май е твърде висока за такова нещо.
— Е, опитай в името на добрия дядо Тейър — въздъхна Джек и продължи да го подкрепя по коридора.
6.
Когато стигнаха до площадката на втория етаж, пълната, почти бездиханна тишина в пансиона отново бе нарушена.
Навън ръмжаха и лаеха кучета — вече, изглежда, не дузини, а стотици. Изведнъж камбаните в параклиса неистово забиха.
Камбанният звън накара помиярите из двора да се мятат като бесни. Те се зъбеха и се хапеха, търкаляха се и се преобръщаха върху тревата, която започваше да изглежда занемарена, буренясала и неподдържана, и ръфаха наред всичко, изпречило се пред очите им. Джек видя как едно от тях нападна най-близкия бряст. Друго се нахвърли върху статуята на Елдър Тейър, озъбената му муцуна се сблъска с твърдия бронз, плисна кръв.
Джек отмести очи. Гадеше му се.
— Хайде, Ричард — каза той.
Приятелят му го последва, вече с желание.
7.
На втория етаж цареше абсолютен безпорядък от преобърнати мебели, счупени прозорци, изпотъпкани книги, натрошени грамофонни плочи, намятани на купчини дрехи.
Третият етаж приличаше на тропическа гора по време на дъжд, влажният въздух бе наситен с гореща пара. Когато се приближиха до вратата с надпис „Душове“, стана топло като в сауна. Леката мъгла, която ги бе посрещнала още по стълбите, тук бе гъста, непрогледна и непроницаема.
— Стой тук и ме чакай — каза Джек.
— Добре, Джек — спокойно отвърна Ричард, като извиси глас, за да надвика барабанящите душове. Очилата му се бяха замъглили, но той изобщо не посегна да ги избърше.
Джек блъсна вратата и влезе. Дрехите му мигновено се напоиха с пот и гореща влага. Вътре не се дишаше. Облицованото с плочки помещение ехтеше и кънтеше от леещата се вода. И двадесетте душа бяха пуснати и плющящата по пода вода се стичаше към купчината спортни екипи в средата на помещението. Водата едва успяваше да се оттече през тази шантава преграда и помещението бе наводнено. Джек си свали обувките и тръгна от душ на душ, плъзваше се покрай тях, като внимаваше да се мокри възможно по-малко и да не се опари, понеже този, който ги бе пуснал, очевидно не си беше направил труда да се занимава с крановете за студената вода. Един по един ги затвори всичките. Нямаше причина да го прави, изобщо нямаше причина и той се сгълча, че си губи времето точно сега, когато би трябвало с всички сили да се опита да измисли начин да се измъкнат оттук — от пансиона „Нелсън“ и от района на училището „Тейър“ — преди да щракне мандалото.