Джек тъкмо беше дочел „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и се чувствуваше стоплен и охладен и разтреперан до дъното на душата си — едновременно екзалтиран и уплашен, но главно жадуващ това, което винаги жадуваше, когато историята бе особено добра — да не свършва, да би могла да продължава и да продължава още и още като самия живот (само че животът винаги беше много по-скучен и много по-безсмислен от историите). Той знаеше, че Ричард трябва да напише доклад върху прочетена книга, и му я даде, като си мислеше, че сега номерът със сигурност ще стане, че това най-сетне ще промени нещата, че Ричард не може да остане безчувствен към историята за загубилите се момчета и тяхното слизане на равнището на дивачеството. Но Ричард се премъчи с „Повелителят на мухите“, както се бе премъчвал с всички романи преди него, и написа още един доклад, от който лъхаше толкова жар и огън, колкото и от смъртния акт на загинал при катастрофа, изготвен от дежурния патолог.
— Какво ти става? — вбесено избухна Джек тогава. — Какво, за Бога, имаш против майсторски съчинените истории?
Ричард смаяно го погледна. Очевидно наистина не разбираше гнева му.
— Просто такова нещо като добре измислена история не съществува, нали? — бе отвърнал Ричард.
В онзи ден Джек си беше тръгнал дълбоко озадачен от тоталното отхвърляне на измисления свят на книгите от страна на Ричард, но си мислеше, че сега го разбира по-добре — всъщност по-добре, отколкото му се искаше. Може би на Ричард всяка открехната корица му е изглеждала като отворена врата на дрешник, може би всяка изпъстрена с илюстрации корица, представяща хора, които никога не са съществували, така, сякаш са съвършено реални, е напомняла на Ричард за сутринта, когато той се бе наситил веднъж завинаги.
3.
Ричард вижда как баща му влиза в дрешника в голямата спалня и дръпва вратата-хармоника след себе си. Той е на пет… може би на шест… но със сигурност не е навършил седем. Чака пет минути, после десет и когато баща му не излиза от дрешника, малко се уплашва и вика. Вика (за пищялката си, за чашата си, за…)
своя баща и когато той не отговаря, вика все по-високо и по-високо и пристъпва все по-близо и по-близо към дрешника, продължава да вика и накрая, когато са минали петнадесет минути, а баща му все още не излиза, дръпва вратата и влиза. Влиза в тъмното като пещера място.
И нещо се случва.
След като си е проправил път през грубите вълнени, гладките памучни и хлъзгавите копринени дрехи — палтата, саката и ризите на баща си, миризмата на дрехи, молцитокс и тъмен спарен въздух започва да отстъпва място на някаква друга миризма — на горещина и пожар. Ричард слепешката се бута напред, плаче и вика баща си, мисли си, че тук напред нещо се е запалило и баща му сигурно е в пламъци, понеже наистина мирише на пожар… и изведнъж осъзнава, че дъските под краката му са изчезнали и той стои в черна кал. Странни черни насекоми с увиснали на дълги стълбчета очи подскачат навсякъде около пухкавите му пантофки. „Татко!“ — пищи той. Костюмите и палтата са изчезнали, подът е изчезнал, но под краката му няма скриптящ бял сняг, а воняща черна кал, от която, както изглежда, извират неприятните черни подскачащи насекоми. Други писъци отговарят на неговия писък — писъци и луд, побъркан смях. Наоколо се носи тъмен гъст дим. Ричард се обръща и с протегнати като на слепец ръце се препъва назад по пътя, по който е дошъл, изгаря го безумно нетърпение да докосне палтата, да надуши далечната, кисела воня на молцитокса…
И изведнъж някаква ръка се плъзва около китката му.
„Татко?“ — пита той, но когато поглежда надолу, вижда не човешка ръка, а люспесто зелено нещо, покрито с извиващи се смукала, зелено нещо, прикрепено към дълга гумена ръка, протегнала се към него от мрака, и чифт жълти очи, втренчени в него с неприкрит глад.