Сълзите му рукват, той пищи й сляпо се хвърля напред… и тъкмо когато опипващите му пръсти отново намират спортните сака и официалните костюми, когато чува благословения, рационален звук на удрящи се една в друга закачалки, зелената, покрита със смукала ръка отново се плъзва по врата му и… изчезва.
Той чака треперещ и блед като вчерашна пепел в студена печка цели три часа пред проклетия дрешник. Страх го е да се върне вътре, страх го е от зелената ръка и жълтите очи, и е все по-сигурен, че баща му просто е мъртъв. И когато той се връща в стаята към края на четвъртия час, но не от дрешника, а през вратата, свързваща спалнята с коридора към горния етаж — вратата зад Ричард — когато това става, Ричард се отказва от всякакви фантазии окончателно и завинаги. Ричард отрича фантазиите. Ричард отказва да се занимава с фантазии, да има нещо общо или да се спогоди с тях. Просто се е наситил веднъж завинаги. Дошли са му до гуша. Той скача, тича към баща си, към любимия Морган Слоут, и го прегръща силно, толкова силно, че ръцете ще го болят до края на седмицата. Морган го повдига, смее се и го пита защо изглежда така блед. Ричард се усмихва и му казва, че вероятно на закуска е ял нещо, което не му понася, но че вече се чувствува много по-добре, и целува бузите на баща си и вдъхва познатата миризма на пот и одеколон. И по-късно същия ден взема всичките си книги — Златните книжки, релефните книжки с приказки, поредицата за начинаещи четци и дори Зелената книга за най-малките и ги пъхва в един кашон, а кашона сваля в мазето и си мисли: „Пет пари не давам, даже ако сега стане земетресение и в пода зейне дупка и погълне всичките тези книги. Всъщност ще изпитам облекчение. Всъщност ще изпитам такова облекчение, че сигурно ще се смея цял ден, а може би и цяла седмица.“ Това естествено не става, но Ричард изпитва огромно облекчение, когато книгите са затворени в двойна тъмнина — тъмнината на кашона и тъмнината на избата. Никога не ги поглежда отново, както и никога не влиза в дрешника с вратата-хармоника, и въпреки че понякога сънува, че под леглото или в дрешника на баща му има нещо, нещо с гладни жълти очи, никога не си мисли за зелената, покрита със смукала ръка чак докато в училището „Тейър“ не настъпва странно време и той не избухва в сълзи в ръцете на приятеля си Джек Сойер.
Ричард се е наситил веднъж завинаги. Дошло му е до гуша.
4.
Джек се бе надявал, че след като разкаже историята си и сълзите му изсъхнат, Ричард ще се върне — повече или по-малко — към своята нормална, рационална същност. Не го интересуваше особено дали Ричард ще повярва на цялата му история, или не. Ако Ричард успееше да се примири и да повярва в основното от тази лудост, той би могъл да използува могъщия си мозък, за да му помогне да намерят изход… изход от двора на „Тейър“ и от живота на Ричард в края на краищата, преди самият Ричард тотално да се е побъркал.
Само че не стана така. Когато Джек се опита да му говори, да разкаже на приятеля си за времето, когато неговият собствен баща, Фил, бе влязъл в гаража и не бе излязъл, той просто отказа да слуша. Старата тайна за случилото се в дрешника бе изречена (само че Ричард упорито продължаваше да се придържа към мисълта, че всичко това е било халюцинация), но Ричард все още смяташе, че се е наситил веднъж завинаги и че му е дошло до гуша.
На сутринта Джек слезе на първия етаж. Взе собствените си неща и вещите, които смяташе, че Ричард би могъл да иска — четка за зъби, учебници, тетрадки, комплект чисто бельо. Беше решил да прекарат деня в стаята на Албърт Шишкото, откъдето можеха да наблюдават двора и главната порта. Когато паднеше нощта, може би щяха да успеят да се измъкнат.
5.
Джек прерови бюрото на Албърт и откри шишенце с детски аспирин. Повъртя го в ръце една-две минути, като си мислеше, че малките оранжеви хапчета говорят за любещата майчица на Албърт почти толкова, колкото и кашонът с бурканчетата крем с бит каймак и ликвирица, прибран на полицата в дрешника. После извади шест хапчета и ги подаде на Ричард, който разсеяно ги глътна.
— Ела тук и легни — каза му Джек.
— Не — отвърна Ричард със сърдит, троснат и ужасно нещастен глас и се върна до прозореца. — Трябва да стоя на пост. Така по-лесно ще мога да дам пълен отчет на… на… на учителския съвет. Когато трябва.
Джек леко докосна челото му и въпреки че то беше хладно — почти студено — каза:
— Температурата ти пак се е покачила. По-добре легни и изчакай аспиринът да подействува.