— Покачила се е, така ли? — Ричард го погледна с трогателна благодарност.
— Да — сериозно потвърди Джек. — Ела легни.
След пет минути Ричард вече спеше. Джек седна в креслото на Албърт Шишкото, чиято седалка бе изкорубена точно толкова, колкото и средата на матрака му. Бледото лице на Ричард восъчно проблясваше на дневната светлина.
6.
Денят криво-ляво мина и към четири следобед Джек заспа. Когато се събуди, беше тъмно. Не знаеше колко е спал. Знаеше само, че не бе сънувал, и беше благодарен за това. Ричард неспокойно се въртеше и Джек предположи, че и той скоро ще се събуди. Стана, протегна се и се смръщи — гърбът му се беше схванал. Отиде до прозореца, погледна навън и застана като истукан с ококорени очи. Първата му мисъл беше: „Не искам Ричард да види това. Дано успея да му попреча.“
„О, Боже, трябва да се измъкнем оттук и то веднага — уплашено си рече той. — Даже ако по една или друга причина те се страхуват да ни нападнат.“
Но дали наистина бе готов да измъкне Ричард оттук? Джек знаеше, че онези го смятат неспособен на това и просто разчитат, че той ще откаже да изложи приятеля си на цялата тази лудост.
„Пренеси се, Джеки. Трябва да се пренесеш отвъд, знаеш го. И освен това знаеш, че трябва да вземеш Ричард със себе си, понеже това място просто отива по дяволите.“
„Не мога. Пренесем ли се в Териториите, чивиите на Ричард окончателно ще избият.“
„Няма значение. Трябва да го направиш. Всъщност това е най-доброто нещо — а може би и единственото нещо — понеже те просто не го очакват.“
— Джек? — Ричард бе седнал в леглото. Лицето му изглеждаше странно и някак си оголено без очилата. — Джек, свърши ли всичко? Дали беше сън?
Джек приседна до него и го прегърна.
— Не, Ричи, още не е свършило. — Гласът му бе тих и успокояващ.
— Мисля, че температурата ми сега е още по-висока — каза Ричард и се отдръпна. Бавно се приближи към прозореца, като внимателно държеше очилата с палеца и показалеца на дясната си ръка. Сложи ги и погледна навън. Странни образи с пламтящи очи блуждаеха насам-натам. Той стоя безмълвно доста дълго време и след това направи нещо толкова неричардоподобно, че Джек едва го повярва. Свали си очилата и преднамерено ги пусна на пода. Едното стъкло се счупи и се чу леко изхрущяване. После Ричард нарочно стъпи върху тях и двете стъкла станаха на сол.
Той вдигна изкривената рамка, огледа я и с безразличие я запрати към кошчето на Албърт Шишкото. Не улучи почти с половин метър. По лицето му се четеше кротка упоритост, упоритост, която казваше: „Не искам да виждам повече и няма да виждам повече, така че просто се погрижих да реша проблема. Наситил съм се веднъж завинаги. Дошло ми е до гуша.“
— Нали виждаш — с равен, безизразен глас каза той, — счупих си очилата. Имах още едни, само че ги счупих преди две седмици. Без очила съм почти сляп.
Джек знаеше, че това не е истина, но беше твърде слисан и не можа да каже нищо. Не можа да измисли подходящ отговор на радикалното действие, предприето от Ричард — то твърде много приличаше на последен пресметнат опит за противопоставяне на лудостта.
— Освен това смятам, че температурата ми отново е твърде висока. Имаш ли още аспирин?
Джек отвори чекмеджето на бюрото и безмълвно подаде на Ричард шишенцето. Ричард глътна седем-осем хапченца и легна пак.
7.
Когато вечерта напредна, Ричард, който повторно бе обещал да обсъдят ситуацията, повторно се отметна от думата си. Не можел да обсъжда никакво тръгване, каза той, нито пък можел да обсъжда каквото и да било, поне не в този момент, когато пак имал температура и се чувствувал много, много по-зле, смятал, че температурата му е стигнала четиридесет и един, а може би и четиридесет и два градуса, и имал нужда отново да поспи.
— За Бога, Ричард! — изрева Джек. — Я не се дръж с мен като с някакъв парцал! Никога не съм очаквал от теб…
— Не ставай глупав, Джек — каза Ричард и пак се гътна върху леглото на Албърт. — Просто съм болен. Не можеш да очакваш от мен да говоря за всички тези смахнати неща, щом съм болен.
— Ричард, искаш ли да си тръгна и да те оставя?
Ричард го погледна през рамо и бавно премигна.
— Няма да го направиш — каза той и отново заспа.
8.
Към девет в двора отново настъпи един от мистериозно тихите периоди и Ричард, вероятно усетил, че сега рушащият му се разсъдък ще бъде подложен на по-малък натиск, се събуди и провеси крака от леглото. По стената се бяха появили странни кафяви петна и той смаяно ги заразглежда. После видя, че Джек се приближава към него.