— Чувствувам се малко по-добре — припряно почна Ричард, — но наистина не мисля, че ще спечелим нещо, ако говорим за напускане, тъмно е и…
— Тази нощ живи-мъртви трябва да излезем оттук — мрачно каза Джек. — А единственото, което трябва да правят те, е просто да ни чакат отвън. По стените избива плесен, която се разраства с невероятна скорост, и само не ми казвай, че не я виждаш!
Търпеливата снизходителност в усмивката на Ричард едва не го подлуди и въпреки че обичаше приятеля си, Джек с най-голяма радост би го праснал в най-близката разяждана от плесента стена.
Точно в този миг в стаята на Албърт Шишкото започнаха да нахлуват дълги тлъсти бели червеи. Заизвираха от кафявите петна по стените, сякаш по някакъв странен начин просто се раждаха от плесента. Наполовина стърчащи от меките кафяви петна, те се извиваха и въртяха, пльосваха на пода и се загърчваха към леглото.
Джек вече бе започнал да се чуди дали зрението на Ричард наистина не е много по-слабо, отколкото си го спомня. Беше му минала и мисълта, че може би то просто прогресивно се е влошавало през времето, изтекло от последната им среща, но сега откри, че е бил прав в началото и място за безпокойство просто няма. Ричард виждаше съвсем добре. Във всеки случай със сигурност не изпитваше каквито и да било трудности да съзре пихтиестите гадини, падащи от стените, защото изпищя и се притисна в него с погнусено лице.
— Каква гадост, Джек! О, Господи! Каква гадост!
— Спокойно, Ричард. Всичко ще бъде наред — каза Джек и с неподозирана сила удържа приятеля си. — Все някак ще дочакаме сутринта, нали? Няма проблеми, нали?
Тлъстите, восъчнобели червеи просто извираха от стените. Дузини, стотици, хиляди. Някои от тях се разпльокваха при удара си в пода. Останалите като плужеци пълзяха към двете момчета.
— Боже мили, трябва да излезем оттук, трябва да…
— Благодаря ти, Господи, това момче най-после се вразуми — възкликна Джек, нахлузи раницата през лявата си ръка, а с дясната хвана Ричард за лакътя и го задърпа към вратата. Белите червеи се скашкваха под обувките им. Вече извираха и от кафявите пътечки по пода. Стаята на Албърт приличаше на огромна родилна зала — гнусното, безчетно пръкване продължаваше безспир. Поток пихтиести червеи се изля от тавана и с гърчене и извиване заля раменете и косата на Джек. Той надве-натри ги бръсна от себе си и продължи да влачи пищящия Ричард към вратата.
„Вече сме на път — помисли си Джек. — Бог да ни помага, май наистина сме на път!“
9.
Отново бяха в приемната. Оказа се, че Ричард има още по-малка представа как да се измъкнат от двора на „Тейър“, дори от Джек, който със сигурност знаеше едно: беше изключено да се довери на измамната тишина и да излезе през някоя от входните врати на пансиона „Нелсън“,
Докато гледаше напрегнато наляво през широкия прозорец на приемната, Джек забеляза някаква ниска осмоъгълна сграда.
— Ричард, какво е това?
— Кое? — Ричард наблюдаваше потока гъста, лепкава кал, стичащ се през притъмнелия двор.
— Малката тантуреста тухлена сграда, която едва се вижда оттук.
— О! Депото.
— Какво депо?
— Самото име вече нищо не означава — отвърна Ричард, който неспокойно продължаваше да наблюдава калния двор, — както и името на амбулаторията ни, която наричаме „мандрата“, понеже някога наистина е била мандра и работилничка за бутилиране на мляко. Докъм 1910. Традицията, Джек, е нещо много важно. Това е една от причините да харесвам „Тейър“.
Ричард отново отчаяно огледа калния двор.
— Във всеки случай една от причините да съм го харесвал досега.
— За мандрата ясно. Сега за депото.
Ричард изглеждаше постоплен от мисълта, че традициите са неотделима част от същността на „Тейър“.
— Ами тук е имало голяма гара. Всъщност едно време…
— Кога едно време?
— О, през осемстотин и осемдесета, осемстотин и деветдесета. Разбираш ли… — Той прекъсна мисълта си. Късогледите му очи обходиха приемната. Джек предположи, че търсят от тлъстите червеи. Нямаше… поне още не. Но по стените вече бяха започнали да избиват няколко кафяви петна. Червеите все още ги нямаше, но едва ли щяха да се забавят дълго.
— Хайде, Ричард, никога досега не е трябвало да ти измъквам думите с ченгел!
Ричард се поусмихна и го погледна.
— Спрингфийлд е бил една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка през последните две десетилетия на деветнадесети век, което до голяма степен се е определяло от географското му местоположение. — Той вдигна десния си показалец, за да намести очилата върху носа си, осъзна, че не са там, и леко ядосан, отпусна ръка. — Спрингфийлд е бил свързан с железопътни линии с всички посоки на компаса. Това училище съществува, понеже Андрю Тейър вижда възможностите. Той натрупва богатство чрез превозване на товари с железницата. Предимно към западното крайбрежие. Той е първият, прозрял възможността да се транспортират товари не само на изток, а и на запад.