— Хайде!
Ричард уплашено се дръпна назад, лицето му се удължи.
— Джек… не разбирам…
— Това място просто се разпада и скоро червеите ще плъзнат навсякъде. Хайде, по-бързо. Някой ще ме види, че седя на прозореца, и ще проиграем шанса си да се измъкнем оттук.
— Нищо не разбирам! — оплака се Ричард. — Изобщо не разбирам какво по дяволите става тук!
— Млъкни и ела или ще те изоставя. Кълна се в Бога, ще го направя. Обичам те, но майка ми умира. Ще те оставя да се оправяш както можеш.
Ричард погледна Джек в лицето, видя (даже без очила), че той говори истината, и хвана ръката му.
— Господи, колко ме е страх — прошепна той.
— Какво съвпадение — рече Джек и го издърпа. След секунда краката му докоснаха лигавата морава. Ричард също скочи и застана до него.
— Сега ще притичаме до депото — прошепна Джек. — Така като гледам са около петдесет метра. Ако е отключено, влизаме вътре, ако не е, се опитваме да се скрием възможно най-добре откъм страната, гледаща към пансиона „Нелсън“. Щом се уверим, че никой не ни е видял и че мястото все още е тихо…
— Тръгваме към оградата.
— Точно така. — „Или може би просто се пренасяме, но това няма значение в момента.“ — И към черния път. Все ми се струва, че успеем ли да се измъкнем извън очертанията на „Тейър“, всичко отново ще бъде наред. Ричард, изминем ли веднъж четвърт километър надолу по пътя, можеш да погледнеш през рамо и да видиш как общежитието и библиотеката светят както обикновено.
— О, това наистина би било страхотно! — със сърцераздирателен копнеж възкликна Ричард.
— Готов ли си?
— Мисля, че да.
— Тичаш към депото и замръзваш до стената от тази страна. Навеждаш се, за да те скрият храстите. Виждаш ли ги?
— Да.
— Добре… давай!
Те се отлепиха от стената на пансиона „Нелсън“ и един до друг затичаха към депото.
11.
Не бяха изминали и половината път, когато камбаните в параклиса злокобно забиха. Страховит кучешки хор им отвърна с вой.
Джек посегна към Ричард и откри, че и Ричард посяга към него. Ръцете им се съединиха.
Ричард изпищя и се опита да го дръпне наляво. Ръката му като менгеме стисна пръстите на Джек. Мършав бял вълк, председателят на Вълчия съвет, се бе показал иззад депото и сега тичаше към тях. Джек си помисли, че това е старецът от лимузината. Следваха го други вълци и кучета… и изведнъж Джек с ужас осъзна, че някои от тях не бяха кучета, о, не, някои от тях бяха полупревърнати момчета и мъже, учители най-вероятно.
— Господин Дъфри! — изпищя Ричард, докато сочеше със свободната си ръка. (Хей, Ричи, ти май чудесно виждаш и без очила — налудничаво си помисли Джек.) — Господин Дъфри! Боже мой, това е господин Дъфри! Господин Дъфри!
И така Джек за пръв и последен път видя директора на училището „Тейър“ — дребничък възрастен човек с посивяла коса, голям извит нос и съсухрено, космато тяло на маймунка на латернаджия. Той бързо тичаше на четири крака заедно с кучетата и момчетата, а преподавателската му шапка лудешки подскачаше нагоре-надолу върху главата му и някак си все отказваше да падне. Той се ухили на Джек и Ричард и оплези език — дълъг, полюляващ се и пожълтял от никотина.
— Господин Дъфри! О, Боже! О, мили Боже! Господин Дъф…
Ричард все по-силно и по-силно го дърпаше наляво. Джек беше по-едър, но паниката вършеше чудеса с приятеля му. Експлозии разтърсваха въздуха. Вонята на загниващи боклуци ставаше все по-задушлива. Джек чуваше жвакането на калта под краката им. Белият вълк, водещ глутницата, скъсяваше разстоянието и Ричард се опитваше да го дръпне встрани от него, да го накара да избягат наляво, да се приближат към оградата и това беше правилно, но в същото време и погрешно, понеже те трябваше да стигнат до депото, не до оградата. То беше мястото, то беше мястото, понеже тук е била една от трите или четирите най-големи начални гари в Америка, понеже Андрю Тейър е бил първият, който е прозрял възможностите да се превозват товари на запад, понеже Андрю Тейър бе видял възможностите, а сега той, Джек Сойер, също ги виждаше. Разбира се, всичко това беше само интуиция, но Джек вярваше, че наистина е така, защото по тези вселенски въпроси интуицията му беше единственото нещо, на което можеше да се довери.
— Пусни Пътника, Слоут! — излая Дъфри. — Пусни Пътника, той е твърде хубав за теб!
„Но какво значи Пътник?“ — помисли си Джек в последните няколко секунди, докато Ричард сляпо се опитваше да промени посоката им, а той с всички сили го дърпаше обратно към смесената глутница от нечистокръвни кучета и момчета и учители, тичаща зад големия бял вълк, и към депото.