„Аз ще ти кажа какво значи пътник. Пътник е някой, който пътува. И откъде започва пътуването си един пътник? Ами от някое депо…“
— Джек, ще ни ухапе! — изпищя Ричард.
Вълкът изпревари Дъфри и скочи към тях с разтворени като зареден капан челюсти. Зад тях се чу плътен, хрущящ звук — пансионът „Нелсън“ се разпука като презрял пъпеш.
Сега Джек беше този, който като менгеме стискаше пръстите на Ричард все по-силно и по-силно и най-силно, докато осветената от бензинови бомби нощ се цепеше от лудешки камбанен звън и се разтърсваше от експлозии.
— Спри! — крещеше той. — Ричард, спри. Ще тръгнем оттук!
Остана му време да си помисли: „Сега ролите са разменени. Сега Ричард е стадото, той е моят пътник. Бог да закриля и двама ни.“
— Джек, какво става? — изпищя Ричард. — Какво правим? Спри го! Спри го! Спри…
Ричард продължаваше да пищи, но Джек вече не го чуваше — изведнъж злокобното му чувство за обреченост се разпука като черно яйце и мозъкът му триумфално се изпълни със светлина, със светлина и сладката свежест на въздух, толкова чист, че от половин километър да можеш да подушиш репичка, която човек току-що е извадил от градината си, и той внезапно усети, че може да се отблъсне с крака и да прескочи целия двор… или просто да полети като хората със закрепени към гърба крила.
О, светлина и свеж, чист въздух заместиха гадната воня на смет и освободеното от чувството за тъмнина и безнадежност място и за миг всичко в него засия ясно и лъчезарно, за миг сякаш всичко наоколо бе дъга, дъга, дъга.
И така Джек Сойер отново се пренесе в Териториите, докато стремително тичаше през израждащия се двор на „Тейър“, а звукът на разпукани камбани и ръмжащи кучета изпълваше въздуха.
И този път теглеше сина на Морган Слоут, Ричард, със себе си.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят — Орис в Териториите (III)
На следващата сутрин, малко след седем часа, Морган Слоут спря колата си до бордюра пред главната порта на „Тейър“, погледна с безразличие знака, забраняващ паркирането, бръкна в джоба си, извади малко шишенце с кокаин и употреби част от него. След няколко секунди светът сякаш се изпълни с цветове и жизненост. Прекрасно нещо е кокаинът. Морган се зачуди дали ще може да се отглежда в Териториите и дали няма да е още по-силен там отвъд.
Гардънър лично беше събудил Слоут в дома му в Бевърли Хилс в два през нощта, когато в Спрингфийлд е едва полунощ, за да му разкаже случилото се. Гласът му трепереше, той очевидно бе ужасен, че Морган ще изпадне в ярост, и вбесен, че е изпуснал Джек Сойер за по-малко от час.
— Ах, това лошо… това лошо, лошо момче…
Слоут обаче изобщо не побесня. Напротив, чувствуваше се извънредно спокоен. Усещаше някаква странна предопределеност и подозираше, че тя идва от неговото друго аз, за което бе свикнал да мисли като за „своята орисия“, доволен от сполучливо хрумналия му каламбур.
— Не се тревожи и успокой топката — утеши той Гардънър. — Веднага тръгвам. Навъртай се там и ме чакай, приятелю.
После прекъсна връзката, преди Гардънър да успее да добави каквото и да било, и отново легна върху леглото. Кръстоса ръце върху корема си и затвори очи. За миг се почувствува в безтегловност… само за миг… и след това усети друсането под себе си. Чу поскърцването на кожени хамути, простенването на груби железни ресори, псувните на кочияша си и отвори очи като Морган дьо Орис.
Както винаги първата му реакция беше чисто удоволствие, в сравнение с което кокаинът изглеждаше като детски аспирин. Гърдите му бяха по-тесни, теглото му — по-малко. Пулсът на Морган Слоут се движеше в интервала между осемдесет и пет и сто и двадесет удара в минута, този на Орис рядко се покачваше над шестдесет и пет. Зрението на Морган Слоут бе окачествено като безупречно, но въпреки това Морган дьо Орис виждаше по-добре. Кокаинът беше запушил носа на Слоут, бе притъпил обонянието му. Със съвършеното си обоняние Орис прецизно различаваше отсенките в миризмата на праха, почвата или въздуха и сякаш можеше да усети всяка отделна молекула.
Зад себе си той бе оставил празно двойно легло, върху което все още личеше очертанието на едрото му тяло. Тук седеше върху плюшена седалка, по-мека от седалката на който и да било ролс-ройс, произведен някога от човешка ръка, и пътуваше на запад, към края на Големия пущинак, към едно място, наречено Погранично депо, и към мъж, на име Андерс. Знаеше всичко това, знаеше къде точно се намира, понеже Орис все още беше тук, вътре в главата му, и му говореше по начина, по който дясната половина на мозъка може да говори на рационалната си лява посестрима по време на сънищата наяве, с тих, но съвършено ясен глас. Слоут бе говорил на Орис със същия нисък вътрешен глас в малкото случаи, когато Орис се бе пренасял в това, за което Джек бе започнал да мисли като за Американските територии. Когато някой се пренесе и влезе в тялото на двойника си, резултатът е един вид тиха лудост. Слоут бе чел за много случаи на буйна лудост и въпреки че въпросът не го интересуваше особено, той предполагаше, че бедните, нещастни потърпевши са имали злочестината в тях да се настани луд стопаджия от другите светове — или може би не луд, а по-лабилен, бързо докаран до лудост от самия Американски свят. Това изглеждаше повече от възможно, то със сигурност бе погаждало номер и на главата на бедния Орис първите два или три пъти, когато се беше мушвал отвъд, въпреки че той бе бил и дяволски възбуден, а не само ужасен.