Дилижансът жестоко подскочи — в Големия пущинак човек приема пътищата такива, каквито са, и даже благодари на Бога, че изобщо ги има. Орис се намести на седалката и усети тъпа болка в изкривения си крак.
— По-бързо, Бог да ви порази — промърмори кочияшът горе на капрата и размаха камшик. — Давайте, проклети синове на мъртви блудници, по-бързо.
Слоут се ухили от удоволствието, че е тук, макар и за няколко мига. Той вече знаеше това, което му трябваше. Гласът на Орис му го беше прошепнал. Дилижансът щеше да пристигне в пограничното депо — училището „Тейър“ в другия свят — малко преди зазоряване. Нищо чудно да ги спипа още там, ако са се замотали, ако ли не — Прокълнатите земи ги очакват. Болеше го и се вбесяваше при мисълта, че сега Ричард е с келемето на Сойер, но ако се изискваше жертвоприношение… в края на краищата Орис бе загубил сина си и бе оцелял.
Единственото нещо, крепило Джек жив толкова дълго, беше подлудяващият факт, че той е единствен по природа, че няма двойник. Проклетото келеме се пренасяше и винаги се озоваваше на мястото, аналогично на напуснатото от него. Слоут обаче винаги завършваше там, където е Орис, и това там можеше да се окаже отдалечено на километри от желаното от него… както например в настоящия случай. Той бе имал късмет в почивната местност, но късметът на Сойер беше излязъл по-голям.
— Късметът ти е на свършване, малки ми приятелю — каза Орис. Дилижансът отново жестоко се раздруса. Той се смръщи, после се ухили. Ако не друго, ситуацията се опростяваше, макар че окончателната конфронтация придобиваше по-дълбоки и по-широки измерения.
Достатъчно.
Затвори очи и кръстоса ръце. Само за миг усети как тъпата болка пулсира в деформирания му крак… и когато отвори очи, Слоут видя тавана на апартамента си. Както винаги допълнителните килограми се стовариха върху него със смазваща тежест, а сърцето му реагира с изненадан двоен удар, преди да ускори пулса си.
След това той бе станал и си бе ангажирал самолетен билет по телефона. Седемдесет минути по-късно Слоут вече напускаше въздушното пространство над Лос Анжелос. Стръмното излитане го накара да се чувствува както обикновено в такива случаи — сякаш някой е прикрепил горелка към задника му. Бяха кацнали в Спрингфийлд в шест без десет, централно време, точно когато Орис наближаваше пограничното депо в Териториите. После Слоут си взе кола под наем и ето го тук. Пътуването в Америка наистина имаше своите предимства.
Той слезе от колата, тъкмо когато забиха сутрешните камбани и влезе в двора на „Тейър“, напуснат през нощта от собствения му син.
Всичко в „Тейър“ говореше за една най-обикновена делнична сутрин. Камбаните на параклиса изпълняваха обичайна утринна мелодия, нещо от класиката, макар и не съвсем познато, което донякъде звучеше като „Te Deum“, но не беше. Покрай Слоут минаваха ученици, запътили се към столовата или към сутрешните си занятия. Те може би бяха малко по-мълчаливи от обикновено и всички изглеждаха бледи и леко замаяни, сякаш бяха сънували един и същ неспокоен сън, както, разбира се, и беше станало. Слоут спря за миг пред пансиона „Нелсън“ и замислено го огледа. Те просто не знаеха колко са нереални, те и всички останали същества, живеещи в близост до разредените пространства между световете. Той зави зад ъгъла, където един от байчовците събираше счупените стъкла, посипали се по земята като фалшиви диаманти. Слоут погледна над наведения му гръб право във фоайето на пансиона. Там седеше Албърт Шишкото, необичайно тих, втренчил празен поглед в поредния епизод на „Бъгс Бъни Шоу“.
Слоут тръгна към депото, а мислите му се върнаха към първия път, когато Орис се бе пренесъл в този свят. Той откри, че си спомня за това време с носталгия, която със сигурност би се сторила нелепа на повечето хора. В края на краищата тогава той едва не умря. И двамата едва не умряха. Но това се беше случило в средата на петдесетте, а сега самият той наближаваше петдесет — там е работата.