Той се връщаше от кантората си. Слънцето залязваше в мръсноморавата, задименожълта мъгла над Лос Анжелос — това беше в дните, преди смогът над града наистина да започне да се сгъстява. Тъкмо стоеше на булевард „Сънсет“ и разглеждаше рекламите на някаква нова плоча, когато усети студенина в главата си, сякаш от изведнъж избликнал извор нейде в подсъзнанието му бе рукнало нещо чуждо и странно, нещо, което приличаше на… на…
(на сперма)
… е, той не знаеше на какво точно бе приличало.
Само че то бързо стана топло и познато и му остана време да осъзнае, че това е той — Орис, и после всичко се обърна с краката нагоре — шкаф за книги от едната страна, тоалетна масичка в стил „Чипъндейл“ от другата, и двете съвършено вписващи се в атмосферата на стаята — и Орис седеше на волана на форда със заоблена муцуна, модел 1952 година, Орис носеше кафявия двуреден костюм, Орис посягаше към чатала си не от болка, а от леко отвращение и любопитство — Орис, който, разбира се, никога не бе носил слипове.
В един миг фордът едва не се качи върху тротоара и тогава Морган Слоут — главно подсъзнателно — пое тази част от операцията и Орис бе свободен да върви по пътя си, да се звери наоколо, полулуд от удоволствие и възторг. О, и за Морган Слоут имаше удоволствие и възторг! Той се чувствуваше като човек, който за пръв път развежда приятел из новия си дом и открива, че онзи го харесва поне колкото той самият.
После Орис свърна в някакъв авторесторант и след известно пипкане с непознатите банкноти на Морган си поръча хамбургер, пържени картофи и шоколадов шейк. Думите с лекота излязоха от устата му — изскочиха от подсъзнанието му като вода от извор. Колебливо опита хамбургера… и го погълна с шеметна скорост. Продължи да тъпче пържените картофи в устата си с една ръка, а с другата неспирно въртеше копчето на радиото и се радваше на редуването на съблазнително шумен джаз с Пери Комо, на някакъв голям оркестър с ранен ритъм-енд-блус. След като изсмука шейка, си поръча още веднъж от всичко.
По средата на втория хамбургер той — Слоут, както и Орис — усети, че му се повръща, сякаш изведнъж му бе станало байгън от тежкия вкус на пържен лук. Изведнъж миризмата на изгорели газове започна да го дразни. Ръцете внезапно нетърпимо го засърбяха. Той съблече сакото на двуредния костюм (вторият шейк, този път мока, се катурна и поръси седалката на форда със сладолед и сметана) и огледа ръцете си. Целите бяха покрити с грозни червени петна, които бързо се уголемяваха. Стомахът му се сви, той се наведе през прозореца и точно докато повръщаше върху закрепения поднос, усети как Орис излита от него, връща се в своя собствен свят и…
— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?
Слоут сепнат вдигна глава. Пред него стоеше високо русо момче, облечено в безукорен син блейзър и избелели дънки. То отметна косата от очите си, които имаха същия избледнялозамаян, унесен поглед.
— Аз съм Етъридж, господине. Помислих си дали не мога да ви помогна с нещо. Изглеждахте някак си… объркан.
Слоут се усмихна. Прииска му се да каже: „Не, любезни ми приятелю, ти изглеждаш объркан“, но се отказа. Всичко беше наред. Келемето на Сойер все още бе на свобода, но той знаеше посоката му, което означаваше, че Джеки е на верижка. Макар и невидима, верижката си е верижка.
— Спомнях си миналото. Това е всичко. Господин Етъридж, няма за какво да се тревожите, не идвам за първи път. Синът ми също е ученик тук. Ричард Слоут.
Очите на Етъридж за миг станаха още по-унесени и озадачени. След това се проясниха.
— А, Ричард значи! — възкликна той.
— Ще се кача да поговоря с директора, но просто реших да се поразходя преди това.
— Чудесно. — Етъридж погледна часовника си. — Тази сутрин съм дежурен и ако сте сигурен, че всичко е наред…
— Разбира се, че съм сигурен.
Етъридж кимна, усмихна му се бегло и тръгна.
Слоут го изчака да се отдалечи, след което още веднъж преценяващо огледа мястото между пансиона „Нелсън“ и депото. Отново забеляза счупения прозорец. Добро попадение. Беше приятно — повече от приятно — да се предполага, че от някоя точка между пансиона и тази осмоъгълна тухлена сграда двете момчета се бяха пренесли в Териториите. Стига да поискаше, той би могъл да ги последва. Просто влиза вътре — на вратата нямаше катинар — изчезва и се появява на мястото, където в този миг се намира тялото на Орис. Още повече, че щеше да е някъде близо, нищо чудно и пред самия пазач на депото. Този път нямаше да се наложи първо да се озове на сто километра от точката, която го интересуваше, и като гламав да се бъхти по пътищата с кола или както баща му казваше, „с кракомобил“.