Слоут планираше убийствата, но Орис се бе пренасял всеки път, за да ги извърши. Тъкмо Орис в тялото на Слоут се беше опитал да задуши невръстния Джек Сойер с възглавница, докато гласът на коментатора монотонно разясняваше ставащото на тепиха. Орис бе ръководил и убийството на Фил Сойер в Юта (точно както бе ръководил убийството на двойника му, принца-консорт Филип Сотел, в Териториите).
Слоут имаше вкус към кръвта, но бе алергичен към нея, както Орис бе алергичен към американската храна и американския въздух. Морган дьо Орис бе извършил всички планирани от Слоут убийства.
„Моят син умря, неговият е жив. Синът на Сотел умря. Този на Сойер още е жив. Но това може да бъде поправено. Ще бъде поправено. И няма да видите никакъв талисман, мои сладки приятелчета. Запътили сте се право към радиоактивната версия на Оутли, където ще намерите смъртта си. Бог прибира своите вересии.“
— А ако не го направи сам, аз ще му помогна! — високо добави той.
Мъжът на пода отново изстена, сякаш го беше чул. Орис направи още крачка към него, вероятно за да го събуди с ритник, но изведнъж наостри уши. Дочу далечно потракване на копита, поскърцване на хамути, дрезгави викове на ездачи.
Това сигурно беше Озмънд. Добре. Нека Озмънд свърши работата тук. На него самия хич не му се занимаваше с разпитването на човек с махмурлук, още повече, че достатъчно добре знаеше какво ще трябва да каже той.
Орис се приближи до вратата, отвори я и погледна на изток. Изгряващото слънце бе оцветило с великолепен прасковен цвят небето над Териториите. Тъкмо от тази посока — посоката на изгрева — пристигаха ездачите. Той си разреши да се наслади за миг на прекрасната гледка и след това отново се обърна на запад, където небето продължаваше да е с цвят на новополучена синина. Над полето все още се стелеше тъмнина… но тук-там вече поизсветляваше под първите слънчеви лъчи.
„Момчета, тръгнали сте към смъртта си“ — доволно си помисли Орис… и внезапно изпита още по-голямо задоволство. Просто му хрумна, че те може би вече са мъртви.
— Дай Боже — каза той и затвори очи.
Миг по-късно Морган Слоут, хванал дръжката на вратата на малкия театър на училището „Тейър“, отвори собствените си очи и започна да обмисля пътуването си към западното крайбрежие.
Може би бе дошло време да предприеме малко пътешествие по пътя на спомените. Към едно градче в Калифорния, наречено Пойнт Венути. Но преди това на изток, на посещение при кралицата, и след това…
— Океанският въздух ще ми се отрази добре — каза той на бюста на Палада.
После отстъпи няколко крачки назад, смръкна си отново от малкото шишенце (вече не забелязваше миризмата на грим и прашни кулиси) и освежен тръгна надолу по хълма към колата си.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Андерс
1.
Джек тичаше и изведнъж усети, че пропада подобно на герой от анимационен филм, имащ време за един-единствен изненадан поглед преди да се хвърли в главозамайващо дълбока пропаст. Пропаст нямаше. Тъкмо осъзна, че земята е изчезнала изпод краката му, и в следващия миг се приземи от метър-два. Олюля се и може би щеше да успее да се задържи, ако Ричард не бе връхлетял отгоре му и не го бе съборил.
— Джек, внимавай! — пищеше Ричард (той самият очевидно не възнамеряваше да следва собствения си съвет, понеже с всичка сила стискаше очи.) — Пази се от вълка! Пази се от господин Дъфри! Пази се…
— Ричард, успокой се! — Писъците на Ричард го изплашиха повече от всичко останало. Бяха като на луд, като на абсолютно побъркан. — Успокой се. Всичко е наред. Те изчезнаха.
— Пази се от Етъридж! Пази се от червеите! Джек, пази се!
— Ричард, огледай се, в името на Язон, и ще видиш, че ги няма.
Самият Джек нямаше нужда да се оглежда, за да разбере, че са успели — въздухът беше свеж и уханен, нощта — съвършено тиха с изключение на благословено топлия бриз.
— Джек, пази се! Пази се…
Като злобно ехо в главата му се обади споменът за момчетата-кучета пред пансиона „Нелсън“. „Събуди се, събуди се, събуди се! Моля, моля, моля!“
— Джек, пази се! — стенеше Ричард, забол лице в земята. Приличаше на някакъв твърде ентусиазиран мохамеданин, решен на всяка цена да влезе във връзка с Аллаха. — Пази се! Вълкът! Директорът! Пази се…
Уплашен, че приятелят му наистина се е побъркал, Джек го дръпна за яката и му удари една плесница.
Ричард млъкна и го зяпна. Върху бледата му буза цъфна тъмночервен отпечатък. Джек дори не успя да се засрами — изгаряше от любопитство да разбере къде са. Очевидно имаше някаква светлина, как иначе би успял да вижда толкова добре?