Отговорът сам се появи в главата му — сигурен и неоспорим.
„Големият пущинак, Джеки. В Големия пущинак сте.“
Но преди да отдели време, за да обмисли това, трябваше да се опита да приведе Ричард в нормално състояние.
— Ричи, добре ли си?
— Джек, ти ме удари!
— Да, плеснах те. Така се постъпва с изпаднали в истерия хора.
— Не бях в истерия. Никога в живота си не съм… — Той скочи и уплашено се огледа. — Вълкът! Трябва да внимаваме, Джек! Ако успеем да се прехвърлим през оградата, той няма да може да ни настигне!
В същия миг Ричард понечи да се втурне в тъмнината към оградата, останала в другия свят, но Джек сграбчи ръката му и го задържа.
— Вълка го няма, Ричард.
— Как така?
— Успяхме.
— За какво говориш?
— За Териториите, Ричард. Ние сме в Териториите! Пренесохме се! — „И ти, невернико, едва не изтръгна ръката ми. Следващия път, когато се опитвам да изтегля някого, ще си намеря някое малко хлапенце, толкова малко, че още да вярва в Дядо Коледа и Великденското зайче.“
— Това е нелепо — бавно рече Ричард. — Такива неща като Териториите не съществуват, Джек.
— Щом не съществуват, как стана така, че големият бял вълк не те ръфна за задника? Или проклетият ти директор, приятелю?
Ричард го погледна, отвори уста да каже нещо, после я затвори и отново се огледа наоколо, този път малко по-внимателно (поне Джек се надяваше, че е така). Джек стори същото, радваше се на топлината и свежестта на въздуха. Морган и лудата му глутница можеха да пристигнат всеки миг, но той не можеше да потисне чисто животинската си радост, че отново е тук.
Намираха се сред някаква нива. Висока жълтеникава трева, която много приличаше на жито, но не беше, се полюляваше надлъж и нашир. Топлият бриз с прекрасните си милувки една след друга къдреше малките вълнички. На нисък хълм вдясно бе кацнала дървена постройка, пред нея с яркожълт пламък грееше фенер, монтиран на висок стълб. Джек забеляза, че постройката е осмоъгълна. При пренасянето си в Териториите двете момчета се бяха озовали в най-външния край на осветявания от фенера кръг, а точно срещу тях — в срещуположния край на кръга имаше нещо, нещо метално, което проблясваше и отразяваше светлината. Джек примижа към далечните, сребристи отблясъци… и разбра. Връхлетя го не толкова учудване, колкото усещане за изпълнени очаквания, сякаш две части от някакъв огромен пъзъл — едната в Американските територии, а другата тук отвъд — току-що се бяха съединили.
Това бяха железопътни релси. И въпреки, че беше невъзможно да се види посоката им в тъмнината, Джек си мислеше, че знае накъде водят те. „На запад.“
2.
— Хайде — каза Джек.
— Не искам да се качвам там — отвърна Ричард.
— И защо?
— Твърде много шантави неща стават напоследък. — Той навлажни устните си. — Кой знае какво ни чака в тази постройка! Може да има кучета. Или луди хора. — Отново навлажни устните си. — Червеи.
— Вече ти казах, че сега сме в Териториите. Тук е чисто. И помен няма от каквато и да било лудост. По дяволите, Ричард, не го ли чувствуваш!
— Не съществуват никакви Територии!
— Огледай се наоколо!
— Няма! — Гласът му бе по-тънък от всякога, глас на заинатено дете.
Джек напълни шепата си с натежали класове от тревата.
— Погледни това!
Ричард обърна глава.
Джек едва се удържа да не го разтърси. Хвърли класовете, преброи наум до десет и се заизкачва по хълма. Погледна към краката си и видя, че сега те са обути в нещо като кожени панталони. Ричард бе облечен по същия начин, а около шията му беше вързана червена кърпа, която изглеждаше като извадена от картина на Фредерик Ремингтън. Джек посегна към собствения си врат и напипа подобна кърпа. Плъзна ръка надолу по тялото си и откри, че чудесното топло палто на Майлс П. Кигър се е превърнало в нещо като мексиканско пончо. „Бас хващам, че изглеждам като реклама за мексикански царевични питки“ — помисли си той и се ухили.
— Къде отиваш? — извика Ричард в паника.
Джек го погледна и се върна. Сложи ръце върху раменете му и се втренчи в него.
— Не можем да останем тук. Някои от тях сигурно са видели, че се пренасяме. Вероятно не могат да ни последват, но нищо чудно и да могат. Просто не знам. За законите, управляващи всичко това, знам точно толкова, колкото едно петгодишно хлапе знае за магнита — а то знае само, че понякога магнитът привлича, понякога отблъсква. Сега-засега повече не ми и трябва, само че се налага по най-бърз начин да се изметем оттук. Край на приказката.
— Всичко е само сън, сигурен съм в това.
Джек кимна към дървената постройка.
— Можеш да дойдеш с мен или да останеш тук. Ако искаш да останеш, ще се върна за теб, след като огледам мястото.