— Нищо от това не се случва в действителност — повтори Ричард. Очите му, лишени от очилата, изглеждаха разширени, безжизнени и някак си помръкнали. Той погледна за миг нагоре към черното небе на Териториите и неговите странни и непознати съзвездия, потрепера и наведе глава. — Имам температура. От грипа е. Много грип имаше напоследък. Това е делириум. Ти си звезда на гастрол в моя делириум, Джек.
— Е, при пръв удобен случай ще подам заявление за приемане в Гилдията на делириумактьорите, а междувременно ти защо не постоиш тук, Ричард? След като нищо от това не се случва в действителност, не виждам от какво се безпокоиш?
Джек отново тръгна нагоре, като си мислеше, че ако проведе с Ричард още два-три разговора от типа „Необикновената закуска на Алиса“, неминуемо ще стигне до извода, че и самият той се е побъркал.
Беше изкачил половината разстояние до върха на хълма, когато Ричард го настигна.
— Щях да се върна — въздъхна Джек.
— Знам. Просто реших, че след като всичко това е само сън, нищо не ми пречи да дойда.
— Добре, но ако горе има някой, си затваряй устата. Мисля че… мисля, че някой гледаше към нас през прозореца.
— А ти какво ще правиш?
— Ще налучквам, Ричи — усмихна се Джек. — Все това правя, откакто напуснах Ню Хампшир. Налучквам.
3.
Стигнаха до верандата. Ричард се вкопчи в рамото му като обезумял.
— Какво има? — попита Джек.
— Това наистина е сън. Мога да го докажа.
— Как?
— Ние изобщо не говорим на английски, Джек! Говорим на някакъв друг език и то перфектно, но това просто не е английски!
— Дааа — въздъхна Джек. — Странно, нали?
Той продължи нагоре по стъпалата. Ричард остана зад гърба му със зяпнала уста.
4.
След секунда-две Ричард се съвзе и го последва. Дъските бяха нацепени и изкорубени. През пролуките се подаваха подобните на жито стъбла. От тъмнината долиташе приспивното цвърчене на насекоми — не пронизителният писък на щурци, а някакъв много по-сладък, много по-нежен звук.
Фенерът бе останал зад тях и сенките им, очертали се върху верандата, се скършваха под прав ъгъл и потрепваха върху вратата, където имаше някакъв стар, избелял надпис. За миг на Джек му се стори, че няма да може да го разчете, че е написан на кирилица и е неразгадаем, понеже като че ли е на руски. След това се вгледа и думата изобщо не го изненада. „Депо“.
Той вдигна ръка, за да почука, но размисли и тръсна глава. Не. Нямаше да чука. Това не беше частно жилище. Надписът гласеше: „Депо“, а тази дума хората обикновено свързват с някаква обществена постройка — с местата, където нощуват трамваи, влакове и автобуси.
Отвори вратата. Отвътре едновременно изскочиха приятелска светлина и несъмнено неприятелски глас.
— Махай се, дявол такъв! — пронизително пищеше гласът. — Махай се, утре сутрин тръгвам. Кълна се! Влакът е в хангара. Махай се! Заклех се да тръгна и шъ го направя, но сега се махни и ме остави на мира!
Джек се намръщи. Ричард зяпна. Помещението беше чисто, но много старо. Дъските бяха толкова изкорубени, че стените изглеждаха почти вълнообразни. На едната висеше картина на дилижанс с големина на китоловен кораб. Очукан тезгях — хоризонталната му повърхност бе вълнообразна почти колкото стените — минаваше през средата на помещението и го разделяше на две. На вътрешната, успоредна на тезгяха стена бе подпряна плоча за писане, разделена на две. Над едната половина пишеше: „Дилижансът пристига“, над другата — „Дилижансът тръгва“. Докато разглеждаше овехтялата плоча, Джек си помисли, че трябва да са минали бая години, откакто за последен път върху нея е била изписвана някаква информация и че ако сега някой се опита да издраска нещо с парче най-мек тебешир, тя като нищо ще се разпадне и ще се посипе върху изгнилия под.
В единия край на тезгяха стоеше най-огромният пясъчен часовник на света — по-голям от трилитрова бутилка и пълен със зелен пясък.
— Шъ ме оставиш на мира, нали? Обещах ти да го направя и шъ го направя! Моля те, Морган, бъди милостив! Обещал съм и ако не вярваш, погледни в хангара! Влакът е готов, кълна се, че е готов!
Едрият старец, свил се в десния ъгъл на помещението, продължи да бъбри и да нарежда в този дух. Джек предположи, че е висок поне метър и осемдесет и пет — дори при настоящата му робска стойка ниският таван на депото не бе на повече от десетина сантиметра над главата му. Беше седемдесетгодишен или осемдесетгодишен, но добре запазен. Снежнобяла брада започваше под очите му и на дипли се стелеше върху гърдите му. Раменете му бяха широки, въпреки че сега изглеждаха толкова хлътнали, сякаш някой ги бе скършил, като го бе карал да носи непосилно тежки товари много дълги години. Снопчета дълбоки бръчки се разпръскваха от ъгълчетата на очите му, дълбоки гънки покриваха челото му. Кожата му бе восъчножълта. Беше облечен с широка бяла дреха, прорязана от аленочервени нишки. И макар че размахваше дебела тояга, изглеждаше изплашен до смърт.