Когато старецът спомена името на Морган, Джек неспокойно погледна приятеля си, но Ричард очевидно не беше в настроение да забелязва подобни дреболии.
— Аз не съм този, за когото ме смяташ — каза Джек и пристъпи към стареца.
— Махай се! — изпищя той. — Няма да ме измамиш. Знам, че дяволът понякога се крие и зад хубави лица. Махай се! Шъ го направя! Влакът е готов. Казах, че шъ тръгна, и наистина шъ го направя, само ме остави на мира!
Раницата на Джек се беше превърнала в торба, увиснала през рамото му. Той бръкна в нея, напипа огледалото, няколко от съчленените броеници и най-сетне пръстите му се сключиха около това, което търсеше — монетата на капитан Фарън, монетата с главата на кралицата от едната страна и грифона от другата. Когато я сложи върху тезгяха, меката светлина в помещението освети прекрасния профил на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. „Дали и в началото толкова си приличаха? Или колкото повече мисля за тях, толкова повече прилики виждам? А може би самият аз някак си ги сближавам, като че ли ги сливам в едно?“
Когато Джек се приближи до тезгяха, старецът още повече се сви и сякаш щеше да пробие стената с гърба си. Думите му се изливаха в истеричен поток. Но щом Джек цапна монетата върху тезгяха, точно както лошият герой в някой уестърн си иска напитка, той изведнъж млъкна. Втренчи се в монетата, очите му се ококориха, ъгълчетата на устата му се разтрепериха. Той погледна Джек в лицето и този път наистина го видя.
— Язон — с треперещ глас прошепна той. Ужасът му се стопи и сега гласът му трепереше не от страх, а от благоговение. — Язон!
— Не. Името ми е… — Момчето спря, понеже осъзна, че думата, която щеше да излезе на този странен език, нямаше да бъде „Джек“, а…
— Язон! — извика старецът и падна на колене. — Язон, ти дойде! Ти дойде и сичко шъ е добре, да, сичко шъ е добре, сичко шъ е добре и сички неща наистина шъ бъдат наред!
— Вижте — започна Джек, — аз наистина…
— Язон! Язон дойде и кралицата шъ бъде добре, да, и сички неща шъ бъдат наред.
Джек беше по-малко подготвен да се справи с това плачливо обожание, отколкото да обуздае предишната ужасена нападателност на стария пазач. Той се обърна към Ричард… но не получи помощ. Ричард се беше опънал на пода зад вратата и или беше заспал, или пет пари не даваше.
— О, проклятие — изстена Джек.
Старецът беше на колене, тръшкаше се и плачеше. Ситуацията заплашваше бързо да се превърне от нелепа в невероятно комична. Джек вдигна подвижния капак и мина зад тезгяха.
— Стани, добри ми и верни служителю — каза той. Чудеше се дали някога Христос и Буда също са имали подобни проблеми. — Изправи се, човече.
— Язон! Язон! — хлипаше старецът. Бялата му коса скри сандалите на Джек — той се наведе и започна да ги обсипва с целувки, звучни като оръдейни залпове. Джек безпомощно изхихика. Беше успял да измъкне себе си и Ричард от Илиной и ето ги сега в разнебитеното депо в средата на огромна нива с жълтеникава трева, която приличаше на жито, но не беше, някъде в Големия пущинак. И Ричард спеше зад вратата, а този странен старец му целуваше краката и ги гъделичкаше с брадата си.
— Стани! — през смях кресна Джек и се опита да отстъпи назад, но се блъсна в тезгяха. — Стани, добри ми служителю! Изправи се, стига вече!
— Язон! — Мляс! — Сичко шъ бъде добре! — Мляс-мляс!
„И сички неща наистина шъ бъдат наред! — като побъркан си помисли Джек и отново изхихика, докато старецът целуваше палците му през сандалите. — Не знам дали тук отвъд, в Териториите, четат Робърт Бърнс, но би трябвало…“
Мляс-мляс-мляс.
„О, стига толкова, наистина не мога да понасям повече.“
— Стани! — изрева той и старецът най-сетне се изправи пред него, треперещ и разплакан, неспособен да го погледне в очите. Но изумително широките му рамене се бяха поизправили малко и вече не изглеждаха като прекършени, и Джек от сърце се зарадва на това.
5.
Мина цял час преди Джек да успее да поведе смислен разговор със стареца. Тъкмо започваха да говорят и Андерс, който беше коняр по професия, се впускаше в следващата от своите истерии — „О, Язон, мой Язон, колко чудесно е, че си тук“, и Джек трябваше да го успокоява възможно най-бързо… преди целуването на краката му да започне отново. Обаче Джек харесваше стареца и му съчувствуваше. А за да може да му съчувствува, просто трябваше да си представи как би се чувствувал самият той, ако Исус или Буда внезапно се появяха в местната автомивка или в училищния стол. И трябваше да си признае още нещо. Част от него изобщо не беше изненадана от отношението на Андерс. И въпреки че се чувствуваше като Джек, той все повече и повече започваше да се чувствува… като някой друг.