Джек се втренчи в стареца, сърцето му биеше като лудо, слепоочията му бучаха.
— Накъде? Колко далече? До океана ли? До голямата вода?
Андерс бавно кимна.
— Да. До водата. И… — Гласът му се скъса. Очите му се врътнаха към тъмните прозорци, сякаш се страхуваше, че някое безименно създание наднича, дебне и наблюдава оттам. — И Морган шъ ме посрещне и заедно шъ трябва да закараме стоката му по-нататък.
— Докъде? — попита Джек.
— До черния хотел — с нисък и треперещ глас отвърна Андерс.
6.
Джек отново трябваше да сподави желанието си да се разсмее. „Черният хотел“. Звучеше му точно като заглавието на някой роман на ужаса. И все пак… все пак… всичко това също бе започнало в хотел, нали? В хотел „Алхамбра“ в Ню Хампшир, на брега на Атлантическия океан. Ами ако на брега на Тихия океан също имаше някакъв хотел, ами ако съществуваше още едно разперено и уродливо викторианско подобие на хотел? Там ли трябваше да завърши неговото дълго странно приключение? В някакъв аналог на „Алхамбра“ със западнал лунапарк отстрани? Идеята беше дяволски убедителна; тя странно и все пак точно включваше в себе си самата представа за двойници и двойничество…
— Защо ме гледате така, милорд? — разтревожено попита Андерс.
Джек бързо отмести поглед.
— Извинявай. Просто си мислех нещо. Бих искал да престанеш да ме наричаш така.
— Как, милорд?
— Милорд.
— Милорд? — Андерс изглеждаше озадачен. Не повтаряше думата, произнесена от момчето, а молеше за пояснение. Джек изведнъж разбра, че ако се опита да продължи, ще се подхване безкраен спор от вида: „Кое е първо, кокошката или яйцето?“
— Няма значение — каза той и се наведе към коняря. — Сега искам да ми разкажеш всичко. Можеш ли?
— Шъ се опитам, милорд.
7.
Отначало думите му излизаха с мъка. Андерс беше простоват човек, прекарал целия си живот в Големия пущинак и свикнал да мълчи през по-голямата част от времето. Сега му бе заповядано да говори от едно момче, което той смяташе поне за кралски син, а може би даже за нещо като бог. Обаче думите му малко по малко започнаха да излизат по-бързо и към края на накъсания му, но дяволски убедителен разказ просто се лееха. Джек с лекота следеше мисълта на стареца, въпреки странното произношение, което продължаваше да му напомня за езика на Робърт Бърнс.
Андерс познавал Морган, понеже той бил господарят на Големия пущинак. Истинската му титла Морган дьо Орис не била толкова голяма, но на практика двете означавали почти едно и също. Орис бил най-източният кантон на Големия пущинак и единствената наистина организирана част от тази огромна тревиста област. Морган управлявал Орис изцяло и по право, а негласно и останалата част от Големия пущинак. През последните петнадесетина години лошите вълкодлаци започнали да преминават на страната на Морган. Отначало това не означавало почти нищо, понеже имало само няколко лоши (само че думата, която Андерс използуваше, звучеше като „побеснели“ в ушите на Джек) вълкодлаци. Но през последните няколко години те ставали все повече и повече и Андерс каза, че бил чул да се говори, че откакто кралицата легнала болна, повече от половината племе на менящите кожата си пастири също било разядено от болест. Пък и това не били единствените създания под командата на Морган, каза Андерс, имало и други — още по-лоши. Някои от тях можели да подлудят човека, ако ги погледнел дори един-единствен път.
Джек си спомни за Елрой, страшилището от кръчмата в Оутли, и потрепера.
— А тази част от Големия пущинак, в която сме ние, има ли си име?
— Милорд?
— Тази част, където сме сега.
— Не, милорд, но съм чувал хора да я наричат хълмистата равнина Елис.
— Хълмистата равнина Елис — повтори Джек. В главата му — макар и смътно и в много отношения не съвсем правилно — започваше да се оформя географията на Териториите, където Териториите отговаряха на Американския изток, Големият пущинак — на Средния запад и големите равнини (Елис? Илиной? Небраска?), а Прокълнатите земи — на Американския запад.
Той се вгледа в Андерс толкова продължително и вторачено, че накрая конярят отново се размърда неспокойно.
— Извинявай — рече Джек. — Продължавай.
Баща му, каза Андерс, бил последният кочияш на дилижанса, който тръгвал от Пограничното депо и пътувал на изток. Андерс чиракувал при него, но не щеш ли, точно тогава на изток нещата се размътили. Убийството на стария крал, последвано от кратка война, сложило началото на големи промени и бъркотии. И макар че войната завършила с възкачването на добрата кралица Лаура на престола, нещата не се уталожили и сякаш още оттогава безредието и хаосът, веднъж напуснали пределите на развалените и злокобни Прокълнати земи, непрестанно си проправяли път на изток. Имало хора, каза Андерс, които вярвали, че цялото зло е започнало на запад.