— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Джек, въпреки че дълбоко в сърцето си чувствуваше истината.
— Ами на края на земята. Там където земята опира в голямата вода, където съм длъжен да отида.
„С други думи злото е започнало на същото място, от което е идвал баща ми… моят баща… но оттам идваме и аз, и Ричард… и Морган…“
Неприятностите, каза Андерс, били дошли и в Големия пущинак и сега племето на вълкодлаците било болно и отчасти изродено — точно колко, никой не би могъл да прецени, но конярят съобщи на Джек страховете си, че ако израждането не спре скоро, нищо чудно племето им съвсем да се затрие. Но след като злото дошло тук, то не спряло, а продължило на изток и той бил чул, че кралицата легнала болна и била почти мъртва.
— Но това не е вярно, нали, милорд? — проплака Андерс.
Джек го погледна и попита:
— Трябва ли да знам как да ти отговоря?
— Разбира се. Та нали сте неин син!
За миг целият свят сякаш притихна. Сладката песен на бръмбарите навън секна. Хрипливото дишане на Ричард като че ли замря. Сякаш и собственото му сърце спря… най-вече то. След това неговият съвършено спокоен глас каза:
— Да… аз съм нейният син и е вярно, че е болна.
— Но умира ли, милорд? — настоя Андерс. Очите му молеха, молеха…
Джек се поусмихна и отвърна:
— Е, това тепърва ще видим.
8.
Андерс каза, че преди да започнат неприятностите, Морган дьо Орис бил само един малко известен господар от граничните зони и нищо повече. Наследил титлата от баща си — дебел, лошо миришещ палячо. Приживе бащата на Морган бил нещо като посмешище, като посмешище и умрял в една канавка, след като цял ден се бил наливал с прасковено вино.
Хората се били приготвили да направят посмешище и от сина на стария господар, но смехът спрял скоро след като в Орис започнали да бесят. А когато наченали неприятностите в годините след смъртта на стария крал, важността на Морган нараснала със скоростта, с която звезда, вещаеща зла поличба, се издига в небето.
Всичко това значело твърде малко тук, в покрайнините на Големия пущинак — в тези огромни пусти пространства, каза Андерс, политиката не била особено важна. Единствено ужасната промяна в племето на вълкодлаците имала някакво значение за тях, но откакто повечето от лошите вълкодлаци отишли на Другото място, даже и тя спряла да ги вълнува („Това малко ни тревожи, милорд“ сякаш чуха ушите на Джек).
После, скоро след като новината за болестта на кралицата стигнала далечния запад, Морган изпратил тук група нещастни, изкривени от работа роби от рудниците си. Надзиравали ги вълкодлаци-отстъпници и други, непознати твари, предвождани от ужасен човек с камшик. Той стоял почти непрекъснато тук, след като започнала работата, но после изчезнал. Андерс, който прекарал повечето от тези зловещи седмици и месеци свит в къщата си, намираща се на седем-осем километра на юг от депото, се зарадвал на заминаването му. Той бил чул слухове, че Морган извикал човека с камшика обратно на изток, където нещата уж бързо достигали връхната си точка. Не знаел дали това е вярно, или не, ама и хич не го било еня. Просто се радвал, че човекът, придружаван понякога от мършаво, някак си зловещо изглеждащо момченце, си бил отишъл.
— А името му? Как му беше името? — попита Джек.
— Не знам, милорд. Вълкодлаците го наричаха Свистящия камшик. Робите му казваха просто Дявола. Мисля, че и едните, и другите имаха право.
— Той като конте ли се обличаше? С кадифени дрехи и обувки с катарами?
Андерс кимаше.
— Поливаше ли се със силен парфюм?
— Да, да, наистина го правеше!
— А камшикът му имаше много разклонения от необработена кожа, завършващи с метални шипове, така ли?
— Точно така, милорд. Зъл камшик, милорд. Ама и той дяволски добре го въртеше! Той беше, той, същият.
„Това е бил Озмънд. Това е бил Сънлайт Гардънър. Той е бил тук и е надзиравал работата по някакъв проект на Морган… после кралицата се е разболяла и Озмънд е бил повикан в павилиона, където за пръв път се запознах със светлата му личност.“
— А синът му? Как изглеждаше синът му? — попита Джек.
— Кльощав — бавно изрече Андерс. — Кривоглед с едното око. Това е всичко, което си спомням. Той… синът на човека с камшика не беше лесен за запомняне. Вълкодлаците май се страхуваха от него повече, отколкото от баща му, въпреки че той не носеше камшик. Казваха, че е невидим.