— Невидим ли? — учуди се Джек.
— Да. Това е тяхната дума за някой, който трудно се запомня, независимо колко дълго се взираш в него. Невидимостта е невъзможна, така казваха вълкодлаците, ама човек може да се направи невидим, ако му знае цаката. Повечето вълкодлаци го могат, този малък кучи син също го можеше. Така че всичко, което си спомням, е кривогледото му око и че беше мършав и грозен като черен сифилистичен грях.
Андерс въздъхна и замълча.
— Той обичаше да измъчва животинки. Малки животинки. Замъкваше ги под верандата и чувах какви ли не писъци… — Андерс потрепери. — Това беше една от причините да си стоя все вкъщи. Не обичам да слушам как животни вият от болка. Чувствувам се ужасно зле, ама наистина.
Разказаното от Андерс събуди хиляди нови въпроси в главата на Джек. Той с радост би научил всичко, което старецът знаеше за вълкодлаците. Само при споменаването им чувствуваше как сърцето му се свива от удоволствие и дълбок, болезнен копнеж по Вълк.
Но просто нямаше време: рано сутринта старецът трябваше да тръгне на запад към Прокълнатите земи; всеки миг орда побъркани учени, водена от самия Морган, можеше да се появи от това, което конярят наричаше Другото място; Ричард можеше да се събуди и да поиска да разбере кой е този Морган, когото обсъждат, и кой е този „невидим“ приятел — този „невидим“ приятел, който така подозрително приличаше на момчето, живяло в съседната стая в пансиона „Нелсън“.
„Те са дошли — повтори си Джек наум, — групата, изпратена от Морган, е дошла и е започнала да работи под надзора на Озмънд, работила е под надзора му поне преди той да бъде повикан обратно или когато не е трябвало да чете молитвите си на нощните служби в Индиана…“
— Милорд? — Андерс отново го гледаше озадачено.
— Те дойдоха и построиха… какво? — Момчето бе сигурно, че вече знае отговора, но искаше да го чуе и от Андерс.
— Ами релсите. Релсите, водещи на запад в Прокълнатите земи. Релсите, по които трябва да тръгна утре — каза Андерс и потрепери.
— Не! — възкликна Джек. Гореща, разтърсваща възбуда избухна в гърдите му като слънце и той се изправи. Отново имаше усещането, че вижда как важните неща се напасват.
Андерс шумно падна на колене, когато странна, прекрасна светлина озари лицето на Джек. Ричард се размърда и сънено се надигна.
— Не ти. Ще тръгнем аз и той — каза Джек и посочи към приятеля си.
— Джек? — Ричард го гледаше сънено и объркано. — За какво говорите? Защо този човек лази по пода?
— Милорд… как… не разбирам…
— Не ти, а ние. Ние ще закараме влака вместо теб.
— Но защо, милорд? — Андерс все още не смееше да вдигне очи.
Джек Сойер погледна навън в тъмното.
— Понеже мисля, че на края на релсите — на края на релсите или някъде там — има нещо, което трябва да взема.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Слоут в своя свят (IV)
На десети декември добре опакованият Морган Слоут (загърнат в тежко кашмирено палто, пъхнал ръце дълбоко в джобовете) седеше на неудобния дървен стол до леглото на Лили Сойер. Беше му студено, но пък гледката надминаваше и най-смелите му очаквания. Лили умираше. Беше се запътила към мястото, от което никой не се връща, даже кралиците, лежащи в легло с размер на футболно игрище.
Леглото на Лили не беше толкова голямо, а и тя ни най-малко не приличаше на кралица. Болестта я бе лишила от красотата й и бе състарила мършавото й лице поне с двадесет години. Слоут разходи преценяващ поглед по изпъкналите около очите й кости. Кожата на челото й приличаше на черупката на костенурка. Изпосталялото й тяло едва се забелязваше под чаршафите и одеялата. Слоут знаеше, че на персонала на „Алхамбра“ бе платено добре (от него, от самия него!), за да остави Лили Кавано Сойер на произвола на съдбата. Вече не топлеха стаята й, въпреки че тя беше единственият гост в хотела. Освен администратора и готвача в „Алхамбра“ продължаваха да работят и три португалски момичета, които прекарваха цялото си време в чистене на фоайето — сигурно те бяха завили Лили с одеялата. Самият Слоут бе наредил на администратора и камериерките да не я изпускат от погледа си.
За да провери дали ще отвори очи, той каза:
— Лили, изглеждаш много по-добре. Наистина виждам признаци на подобрение.
Без да помръдне каквото и да било освен устата си, тя промълви:
— Не разбирам защо се преструваш на човечен, Слоут.
— Аз съм най-добрият ти приятел, Лили.