— Кучка! — Той отстъпи назад и трескаво затърси носната си кърпа. Слюнката бавно се стичаше по бузата му.
— Щом крастата ти е толкова безобидна и чудесна, защо се свираш в тоалетната, за да я начешеш? Не ми отговаряй, просто ме освободи от присъствието си. Не искам да те виждам отново, Слоут. Разкарай дебелия си задник оттук!
— Ще умреш сам-сама, Лили — каза той, изпълнен с някаква студена, дива радост. — Ще умреш сам-сама и този смешен малък град ще те метне в гробището за бедни, а синът ти ще бъде убит, понеже едва ли ще се справи с това, което го очаква, и повече никой никога няма да чуе нищо за вас. — Той доволно й се ухили и сви дебелите си космати ръце в юмруци. — Спомняш ли си Ашър Дондорф, Лили? Нашият клиент? Преди няколко седмици писаха за него в „Холивуд Рипортър“. Застрелял се в хола на апартамента си, но нямал голям късмет завалията, понеже вместо да го убие, изстрелът само отнесъл горната му устна и го пратил в кома. Чувам, че агонията му можела да се проточи с години. — Слоут се наведе към нея със смръщено чело. — Струва ми се, че ти и старият Ашър доста си приличате.
Лили го гледаше, без да трепне. Очите й сякаш се бяха вкаменили и в този миг тя приличаше на някоя издръжлива старица от пограничните райони с пушка в едната и Библия в Другата ръка.
— Моят син ще ми спаси живота. Джек ще ми спаси живота и ти няма да можеш да го спреш!
— Е, ще поживеем, ще видим — отвърна Слоут.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Прокълнатите земи
1.
— Но вие шъ се измъкнете ли невредим, милорд? — попита Андерс, коленичил пред Джек сред диплите на дългата си бяла дреха.
— Джек? — Гласът на Ричард бе някак си цвилещ, писклив.
— А ти самият щеше ли да се измъкнеш невредим? — попита Джек.
Андерс наклони голямата си бяла глава на една страна и се втренчи в него, сякаш той току-що му бе задал гатанка. Приличаше на голямо озадачено куче.
— Исках да кажа, че опасностите за мен ще бъдат същите, каквито щяха да бъдат и за теб. Нищо друго.
— Милорд…
— Джек? — Киселият глас на Ричард отново се намеси. — Заспал съм и сега би трябвало да съм буден, но ние все още сме на това странно място, значи продължавам да сънувам… само че искам да се събудя, Джек, не го искам този сън вече. Не, изобщо не го искам.
„И затова счупи проклетите си очила“ — помисли си Джек.
— Това не е сън, Ричи. Тръгваме на път. Ще си направим едно пътешествие с влак.
— Какво! — Ричард разтри лицето си, надигна се и седна. Ако Андерс приличаше на голямо бяло куче, то той изглеждаше като току-що събудило се бебе.
— Милорд Язон! — Андерс сякаш всеки миг щеше да заплаче от облекчение. — Истина ли е това? Истина ли е, че искате да карате дяволската машина през Прокълнатите земи?
— Да — отвърна Джек.
— А къде се намираме? — попита Ричард. — Сигурен ли си, че не ни преследват?
Джек се обърна към него. Приятелят му седеше на жълтия под и примигваше глуповато, все още неотърсил се напълно от ужаса си.
— Ще отговоря на въпроса ти. Намираме се в частта от Териториите, известна под името хълмистата равнина Елис…
— Боли ме главата — каза Ричард и затвори очи.
— И ще тръгнем с влака на този човек през Прокълнатите земи, за да го закараме до черния хотел или поне докъдето стигнем. Това е положението, Ричард. Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се отдалечим от преследвачите си.
— Етъридж — прошепна Ричард. — Господин Дъфри. — Огледа се наоколо, сякаш очакваше те внезапно да се появят през стените на депото. — Имам тумор в мозъка, Джек. Сигурен съм, че затова ме боли главата.
— Милорд Язон — каза старецът и се наведе толкова ниско, че косата му опря в дъските, — колко сте добър, о, колко сте милостив с най-низшия измежду слугите си, колко сте добър с този, който не заслужава дори благословеното ви присъствие… — Андерс запълзя напред и Джек с ужас видя, че той отново възнамерява да целува краката му.
— И доста напредничав, бих казал — обади се Ричард.
— Моля те, Андерс, стани! — Джек отстъпи назад. — Хайде, стига вече.
Старецът продължаваше да пълзи напред и шумно да разгласява облекчението си, че няма да се наложи да пътува през Прокълнатите земи.
— Изправи се! — кресна Джек.
Андерс го погледна със смръщено чело.
— Да, милорд — каза той и се надигна.
— Хайде, Ричард, дай насам тумора си. Отиваме да видим как се задвижва проклетият влак.
2.
Андерс заобиколи дългия тезгях и започна да рови в някакво чекмедже.