— Чини ми се, че работи с дяволчета, милорд. Странни едни такива, наблъскани заедно. И хем не изглеждат живи, ама са. Да. — Той извади от чекмеджето най-дългата и най-дебела свещ, която Джек някога беше виждал. От една кутия върху тезгяха избра тясна треска от меко дърво, поднесе единия й край към пламъка на лампата и с тази „кибритена клечка“ запали огромната си свещ.
— Дяволчета ли? — попита Джек.
— Ами едни такива квадратни неща. Мисля, че вътре наистина има дяволчета. Как само цвърчат и искрят понякога! Шъ ви ги покажа, милорд.
Без повече обяснения той се понесе към вратата. Меката светлина на свещта за миг изличи бръчките от лицето му. Джек го последва навън. Спомни си за Спийди Паркър и за снимката на стената на стаята му — снимка, от която лъхаше непонятна сила, и осъзна, че сега наистина се намира близо до местата от тази снимка. В далечината се издигаше планина, която изглеждаше позната. В подножието на ниския хълм надлъж и нашир се полюляваха житните растения, една след друга се къдреха малките вълнички. Ричард Слоут неохотно вървеше до него и разтриваше челото си. Сребристите метални ленти, абсолютно несъвместими с останалата част от пейзажа, неумолимо се простираха на запад.
— Хангарът е отзад, милорд — меко каза Андерс и плахо зави покрай депото. Джек хвърли още един поглед към далечната планина. Сега тя вече не му приличаше на онази от снимката на Спийди, а беше съвсем непозната — западна, а не източна планина.
— Каква е тази история с милорд Язон? — прошепна Ричард в ухото му. — Той май мисли, че те познава.
— Дълго е за обясняване — отвърна Джек.
Ричард подръпна кърпата около врата си, после се вкопчи в ръката му.
— А какво стана с училището, Джек? И с кучетата? Къде сме сега?
— Просто върви с мен. Сигурно още сънуваш.
— Ами да — облекчено възкликна Ричард. — Разбира се, че е така, нали? Аз все още спя. И понеже ми разказа всички онези смахнати неща за Териториите, сега ги сънувам.
— Дааа — въздъхна Джек и тръгна след Андерс, който, вдигнал огромната свещ като факла, слизаше към някаква друга, доста по-голяма осмоъгълна постройка. Двете момчета го последваха през високата жълта трева. Светлината на втори фенер им позволи да видят, че две от срещуположните стени на постройката липсват и че тя прилича на странен осмоъгълен тунел, през който минават сребристите релси. Андерс стигна до хангара и се обърна да изчака момчетата. С високо вдигнатата запалена свещ, странното облекло и дългата си брада той приличаше на герой от приказка или легенда, на някакъв магьосник или вълшебник.
— Ей го тук, все тъй стои от самото начало и току-виж демоните наистина го подкарали. — Андерс се смръщи срещу момчетата и бръчките му станаха още по-дълбоки. — Дяволско изобретение, проклета работа, да! — Той едва-едва хвърляше по някой поглед през рамо и Джек разбра, че на стареца хич не му се влиза при влака. — Само половината товар е качен, ама и той вони като самия ад!
Джек пристъпи в хангара, Андерс неохотно го последва. Ричард се препъваше след тях и триеше очи. Малкият влак бе композиран с лице на запад. Състоеше се от странно изглеждаща машина и два товарни вагона — един закрит и един открит, върху който бе опънат брезент. Тъкмо от него идваше миризмата, толкова противна на Андерс. Беше силна и остра, нехарактерна за Териториите. Миризма на метал и машинно масло.
Ричард незабавно се свря в един от ъглите, седна на пода, опря гръб в стената и затвори очи.
— Знаете ли как работи, милорд? — тихо попита Андерс.
Джек поклати глава и тръгна към началото на влака. Да, там бяха „демоните“ на Андерс. Точно както Джек бе предположил, те се оказаха система от акумулатори — шестнадесет парчета, поставени в два реда по осем в метален контейнер, закрепен между четирите предни колела. Цялата предна част на влака наподобяваше някаква малко по-изискана версия на количката-велосипед на момчето, разнасящо покупките по къщите, но на мястото на самия велосипед имаше малка кабина, която приличаше на Джек на нещо друго… на нещо, което не можа веднага да определи.
— Демоните говорят на изправената пръчка — обади се Андерс зад него.
Джек се качи в малката кабина. „Пръчката“, спомената от стареца, беше лост за скорости, поставен в прорез с три жлеба. Джек разбра на какво му бе заприличала малката кабина. Целият влак действуваше на същия принцип като количките в лунапарка. Задвижваше се от акумулатор, а лостът за скоростите имаше три положения: напред, неутрално и назад. Това бе единственият влак, който би могъл да върви в Териториите, и Морган Слоут сигурно специално беше поръчал да му го изработят.