— Демоните в кутиите цвърчат и искрят и говорят на пръчката, а пръчката движи влака, милорд. — Андерс неспокойно пристъпваше около кабината, тревожно сбърчил лице.
— Ти трябваше да тръгнеш рано сутринта, така ли?
— Да, милорд.
— Но влакът вече е готов, нали?
— Да, милорд.
Джек кимна и скочи долу.
— А какъв е товарът?
— Дяволски неща — мрачно отвърна Андерс. — За лошите вълкодлаци. Трябва да се занесат в черния хотел.
„Ако тръгна сега, ще спечеля преднина пред Морган Слоут“ — помисли си Джек и неспокойно погледна Ричард, който отново бе успял да се приспи. Ако зависеше от хипохондричния Ричард Рационалния, той май никога не би се качил на влака, което щеше да даде възможност на Слоут да използува „дяволските неща“ — някакви оръжия най-вероятно — срещу него, веднага щом се приближеше към черния хотел. А че хотелът е крайната цел на експедицията му, Джек вече не се съмняваше. Нещо повече. Всичко сякаш го убеждаваше, че Ричард — безпомощен и досаден, какъвто беше в момента, щеше да се окаже много по-важен за експедицията му, отколкото някога си бе представял. Синът на Сойер и синът на Слоут. Синът на принц Филип Сотел и синът на Морган дьо Орис. За миг светът се завъртя около Джек и той прозря още нещо. Ричард може би щеше да бъде от първостепенно значение тъкмо за това, което той трябваше да извърши в черния хотел. После приятелят му изхърка и устата му увисна и моментното усещане за яснота напусна Джек.
— Ела да погледнем дяволските неща — каза той, обърна се и тръгна покрай влака. Едва сега забеляза, че подът на осмоъгълната постройка се състои от две части. По-голямата представляваше дървен кръг, нещо като огромна чиния. След това в дървото имаше неколкосантиметров прорез и започваше втората част, която стигаше до стените. Джек никога не бе попадал в депо, нито пък бе чувал нещо за обръщатели, но веднага разбра идеята: кръглата част на пода можеше да се върти около оста си. Естествено. Влаковете или дилижансите пристигаха откъм изток и се връщаха в същата посока.
Брезентът бе пристегнат към товара с дебело кафяво въже — толкова космато, че приличаше на стоманена вълна. Джек се напрегна, повдигна ъгълчето и надзърна под него, но видя само чернота.
— Помогни ми — повика той Андерс.
Старецът пристъпи напред, смръщи се и с едно силно, ловко движение развърза възела. Брезентът се отпусна и хлътна. Джек го повдигна и видя, че половината от вагона съдържа груби дървени сандъци с надпис: „Машинни части“. „Пушки“ — помисли си той. Морган въоръжаваше своите непокорни вълкодлаци. Другата половина на пространството под брезента бе заета от обемисти правоъгълни пакети от мека на външен вид субстанция, увита в няколко слоя найлон. Джек нямаше представа какво може да е това, но бе съвсем сигурен, че не е локум. Пусна брезента и се отдръпна. Андерс придърпа дебелото въже и отново го завърза.
— Тръгваме още сега — каза Джек.
Току-що го бе решил.
— Но, милорд Язон… Прокълнатите земи… през нощта… знаете ли, че…
— Знам — прекъсна го Джек. — Знам, че нямам време за губене. Морган и човекът, когото вълкодлаците наричат Свистящия камшик, ще ме очакват и ако пристигна дванадесет часа по-рано, аз и приятелят ми може и да отървем кожите.
Андерс мрачно кимна и отново заприлича на огромно куче, мъчещо се да свикне с неприятно положение.
Джек погледна Ричард, който продължаваше да спи с отворена уста. Сякаш прочел мислите му, Андерс направи същото.
— Морган дьо Орис имаше ли син? — попита момчето.
— Да, милорд. Беше женен за кратко и имаше едно момче на име Ръштън.
— И какво стана с него?
— Умря, милорд. Морган дьо Орис не е бил предопределен да бъде баща.
Джек потрепера. Спомни си как неговият враг си бе проправил път през въздуха и как бе изтребил почти цялото стадо на Вълк.
— Тръгваме. Би ли ми помогнал да качим Ричард в кабината, Андерс?
— Милорд… — Старецът наведе глава, после я вдигна и загрижено го погледна. — Пътуването шъ трае поне два дни, а може и три. Имате ли някаква храна? Не искате ли да споделите вечерята ми?
Джек поклати глава — нямаше търпение да започне тази последна част от пътешествието си към талисмана, но стомахът му внезапно изкурка и му напомни колко много време бе минало, откакто бяха изяли ореховките в стаята на Албърт Шишкото.
— Е, предполагам, че е без значение дали ще се забавим още половин час. Благодаря ти, Андерс. Ще ми помогнеш да вземем Ричард, нали? — каза Джек и си помисли, че може би в края на краищата не му се иска чак толкова да прекоси Прокълнатите земи.
Двамата криво-ляво вдигнаха Ричард. Той, досущ като Катерицата от приказката за Алиса, отвори очи, усмихна се и пак заспа.