— Храна. Истинска храна. Ще се събудиш да похапнеш, нали, приятелю?
— Никога не ям, когато сънувам — с някаква сюрреалистична рационалност отвърна Ричард, прозина се и разтърка очи. Лека-полека стъпи здраво на краката си и вече не висеше в ръцете им. — Но съм доста гладен, право да ти кажа. Дълъг сън беше това, нали, Джек? — Изглеждаше почти горд със себе си.
— Аха — въздъхна Джек.
— С този влак ли мислиш да тръгнем? Изглежда ми като нарисуван.
— Да.
— Ами ти можеш ли да караш такова нещо? Знам, че сънувам, но…
— Той се управлява по-лесно от някогашното ми електрическо влакче-играчка. И не само аз мога да го карам, а и ти.
— Да, ама аз не искам — заяви Ричард. Заядливата, кисела нотка отново се бе появила в гласа му. — Изобщо не искам да се качвам на него. Искам да се върна в стаята си в пансиона.
— Я по-добре ела да похапнем — каза Джек и поведе Ричард навън, — понеже после тръгваме към Калифорния.
И така непосредствено преди момчетата да навлязат в Прокълнатите земи, Териториите им показаха едно от най-добрите си лица. Андерс ги гости с дебели вкусни парчета хляб, очевидно омесен от зърното, което растеше около депото, крехко месо, някакви непознати зеленчуци — месести и сочни — и ароматен розов сок, за който Джек по неизвестни причини реши, че е от папая, колкото и сигурен да беше, че не е. Ричард дъвчеше в щастлива самозабрава, сокът се стичаше по брадичката му, докато най-сетне Джек не издържа и го избърса.
— Калифорния! — изведнъж възкликна той. — Трябваше да се сетя.
Джек предположи, че приятелят му намеква за репутацията на щата, прочут с лудостта си, и си замълча. Пък освен това се притесняваше да не би съвсем да ометат храната на Андерс, която най-вероятно не беше в неограничени количества, но старецът продължаваше да снове зад тезгяха, където той или баща му преди него бе инсталирал малка печка, и да се връща с нови и нови порции. Кифлички, желирани телешки крачета, някакви неща, които изглеждаха като пилешки бутчета, но имаха вкус на… какво? На тамян и смирна? На цветя? Вкусът сякаш избухна върху езика му и Джек си помисли, че току-виж и неговите лиги потекли, без да усети.
Тримата седяха около малката маса в топлото, уютно помещение. Към края на вечерята Андерс почти плахо извади тежка стъклена кана, до половината пълна с червено вино. Джек, изпълнен с усещане, че следва нечий сценарий, изпи една чашка.
3.
Два часа по-късно, когато започна да се одрямва, Джек се запита дали това чудовищно тъпкане не е било огромна грешка. Първо. Отпътуването от хълмистата равнина Елис и депото съвсем не бе минало лесно. Второ. С него бе Ричард, който като че ли наистина имаше опасност сериозно да се побърка. И трето и най-важно. Те бяха в Прокълнатите земи — доста по-смахнати отколкото Ричард би могъл да стане и изискващи пълна концентрация и внимание.
След вечерята тримата се бяха върнали в хангара и неприятностите бяха започнали. Джек разбираше, че се бе страхувал от това, което ги очаква (сега знаеше, че страхът му е бил напълно оправдан), и че вероятно това го беше накарало да се държи по-лошо, отколкото трябваше. Първата трудност възникна, когато се опита да плати на стария Андерс с монетата, дадена му от капитан Фарън. Андерс реагира, сякаш неговият възлюбен Язон току-що го е намушкал в гърба. Кощунство! Светотатство! С предлагането на монетата Джек не само обиди стария коняр, той просто хвърли кал върху вярата му. Очевидно не беше прието свръхестествено оживелите божествени създания да предлагат монети на последователите си. Андерс се разтревожи достатъчно, за да смаже ръката си в „дяволската кутия“, както наричаше металния контейнер с акумулаторите, но Джек разбираше, че старецът е извънредно изкушен да нанесе съкрушителен удар на друга цел, която стоеше край влака. Момчето успя да постигне само полупримирие. Андерс искаше да приеме извиненията му точно толкова, колкото бе искал и парите му, и се поуспокои едва когато осъзна целия смут на момчето, но не започна да се държи нормално чак докато Джек не се сети да каже, че в монетата на капитан Фарън е влагал съвсем друг смисъл.
— Въпреки че не си истинският Язон — тъжно рече старецът, — монетата на кралицата би могла да ти е закрила срещу съдбата. — И тежко поклати глава.
Сбогуването му накрая видимо не бе напълно сърдечно, заслуга за което естествено имаше и Ричард. Чисто детската му паника в началото бързо се превърна в истински ужас и той отказа да се качи в кабината. Отначало привидно безгрижно се беше мотал из хангара, без да поглежда към влака. Но когато осъзна, че Джек наистина възнамерява да го качи, нещо го прихвана и много странно, фактът, че пътешествието им ще свърши в Калифорния, го разстрои най-много.