— Не! Не! Не мога! — разкрещя се той, когато Джек го поведе към влака. — Искам да се върна в стаята си!
— Ричард, те може би са по петите ни — изморено каза Джек. — Трябва да тръгваме. — Протегна се и го хвана за ръката. — Това е само сън, нали си спомняш?
— О, Господи! — въздъхна Андерс, докато безцелно се движеше насам-натам и Джек разбра, че този път не може да направи нищо.
— Трябва да се върна в стаята си! — пищеше Ричард, до болка стиснал очи.
Джек отново си спомни за Вълк. Безуспешно се опитваше да дръпне Ричард към влака. Той се теглеше като заинатено магаре и крещеше:
— Не мога да отида там, наистина не мога!
— Но не можеш да останеш и тук — каза Джек и продължи безплодните си опити да го придърпа. Най-сетне успя да го придвижи крачка напред. — Ричард, престани. Това е нелепо. Искаш ли да останеш тук сам? Искаш ли да останеш сам в Териториите? — Ричард поклати глава. — Тогава ела с мен. Крайно време е. След два дни ще бъдем в Калифорния.
— Лоша работа — промърмори си Андерс, докато наблюдаваше момчетата.
— Не мога да отида там — повтаряше Ричард и продължаваше да клати глава. — Не мога да се кача на този влак! Не мога да отида там!
— В Калифорния ли?
Ричард безмълвно стисна устни и затвори очи.
— О, по дяволите! — възкликна Джек. — Андерс, можеш ли да ми помогнеш?
Огромният старец му хвърли уплашен, почти отвратен поглед, после прекоси помещението и грабна Ричард с лекотата, с която би вдигнал някое кутре. Момчето наистина изписка досущ като кутре. Андерс го пусна върху пейката в кабината.
— Джек! — изврещя Ричард, уплашен, че някак си може да се озове сам в Прокълнатите земи.
— Ето ме. — Джек всъщност вече се бе качил от другата страна. — Благодаря ти, Андерс. Пази се.
Старият коняр мрачно кимна и се отдръпна в ъгъла на хангара. Без състрадание гледаше Ричард, който бе започнал да циври.
Джек натисна бутона за запалването. Две огромни сини искри изскочиха от „дяволската кутия“. Моторът забръмча.
— Тръгваме — каза Джек и премести лоста напред. Влакът плавно потегли. Ричард изхлипа и обхвана коленете си с ръце. Промърмори нещо неразбираемо и зарови лице между краката си, сякаш се опитваше да се свие на кълбо. Джек махна на Андерс, който му отвърна, и след това вече бяха извън осветения хангар, под закрилата на обширното тъмно небе. Силуетът на Андерс се появи на осветения изход на хангара, сякаш старецът внезапно бе решил да тича след тях. Джек си помисли, че влакът едва ли ще може да се движи с повече от петдесет километра в час. В момента се движеше с около десет, което си беше чисто мъчение. „На запад — рече си момчето. — На запад, на запад, на запад!“ Андерс направи крачка назад, брадата му изглеждаше като от скреж на фона на масивните му гърди. Влакът продължаваше да пълзи. Още една синя искра изсъска и подскочи нагоре. Джек обърна глава напред.
— Не! — изпищя Ричард и почти го изтика от кабината. — Не мога! Не мога да отида там! — Бе вдигнал глава от коленете си, но не виждаше нищо — очите му бяха стиснати до болка, лицето му сякаш беше от кокал.
— Кротко — каза Джек. Релсите сочеха право напред през безкрайното поле разлюляно жито, към смътно очертани планини. Джек за последен път погледна през рамо и видя как малкият оазис от топлина и светлина бавно се стопява зад тях. Андерс бе само висока сянка на фона на осветения правоъгълник на изхода. Джек махна за сбогом. Високата сянка му отвърна. Момчето плъзна поглед по безбрежното вълнисто поле. Ако Прокълнатите земи изглеждаха така, следващите дни щяха да се окажат истинска почивка.
Разбира се, те не изглеждаха така. Изобщо не изглеждаха така. Даже на лунна светлина той забеляза, че житото започва да оредява, че става някак си рехаво и проскубано. На половин час път от депото промяната вече се усещаше. Цветът също не беше същият. Пак бе жълт, но стоеше като изкуствен, като жълтото на нещо, което твърде дълго е било държано близо до силен топлинен източник — жълтото на нещо на края на дните си. А и Ричард никак не му изглеждаше добре. Известно време рева като магаре, след това плака тихичко и отчаяно като зарязана девойка и накрая заспа и сякаш се смали. „Не мога да се върна“ — промърмори той насън или поне това чу Джек.
После целият пейзаж започна да се променя. Широтата на хълмистата равнина Елис се смени с мрачни падини и тесни тъмни долини, наблъскани с черни дървета. Навсякъде лежаха огромни каменни блокове, черепи, яйца, гигантски зъби. Самата почва също се промени и стана много по-песъчлива. Два пъти стените на долините се издигаха отвесно покрай самите релси и Джек виждаше само червеникави скали, покрити с рехави пълзящи растения. От време на време му се струваше, че мярва някакво животно, препускащо към скривалището си, но светлината бе твърде слаба и животното твърде бързо, за да успее да го идентифицира. Въпреки това не го напускаше злокобното усещане, че дори ако животното като истукан застане на средата на Родео Драйв посред бял ден, той пак няма да може да познае какво е. Не го напускаше смътното предчувствие, че главата на животното е два пъти по-голяма, отколкото трябва, и че най-добре ще бъде то да стои далече от човешки поглед.