Изминаха деветдесет минути. Ричард продължаваше да стене в съня си, а пейзажът стана съвсем странен. Когато за втори път влакът излезе от едно от тесните дефилета, Джек с изненада почувствува някаква внезапна просторност — сякаш отново бе в Териториите, в страната на сънищата наяве. После забеляза колко изкривени и превити са дърветата и след това долови и миризмата. Тя вероятно от дълго време бавно се бе промъквала към съзнанието му, но той й обърна внимание, чак след като видя как дърветата са се изкълчили и извили като изтезавани зверове. Въздухът бе напоен с миризма, която не можеше да бъде сбъркана — миризма на гнило и развалено. Адски огън. Разложение. Тук Териториите направо воняха. Мирисът на отдавна умрели цветя се стелеше над земята, а под него, също както при Озмънд, избиваше по-гадна, по-силна воня. Джек си помисли, че ако Морган в една от своите роли е причинил това, то той някак си е успял да доведе смъртта в Териториите.
След това долините и падините изчезнаха и земята заприлича на огромна червена пустиня, осеяна с недорасли, осакатени дървета. Сребристите релси прорязваха мрачната червеникава пустош, от двете страни същата тази пустош смълчана тъмнееше в мрака.
Привидно червената земя изглеждаше безлюдна. Няколко часа пред погледа на Джек не се мярна нищо по-голямо от деформираните животинки, потърсили убежище около железопътната линия. И все пак понякога му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво внезапно приплъзващо се движение, и обръщаше глава, но не виждаше нищо. Отначало реши, че може би го следят. След това двадесет или тридесет минути стоя на тръни, понеже си представяше, че го преследват хората-кучета от двора на „Тейър“. Накъдето и да погледнеше, нещо в същия миг преставаше да се движи — отскачаше зад някое от изкривените дървета или се пъхваше в пясъка. През това време обширната пустиня не изглеждаше пуста или мъртва, а пълна с пълзящ, прикрит живот. Джек блъсна напред лоста за скоростите (сякаш това би могло да помогне). Искаше му се малкият влак да се движи по-бързо, по-бързо. Ричард се размърда и изскимтя. Джек си представи как всички онези същества — нито кучета, нито хора — се втурват към тях и се помоли очите на Ричард да останат затворени.
— Не! — изкрещя Ричард насън.
Джек едва не изпадна от кабината. Стори му се, че вижда как Етъридж и господин Дъфри препускат след тях, непрекъснато скъсяват разстоянието, езиците им се люлеят, раменете им се движат. След секунда осъзна, че това са само мърдащи покрай влака сенки. Подскачащите ученици и техният директор се бяха стопили като свещички върху торта.
— Не там! — изрева Ричард. Джек внимателно си пое дъх. Той, те, бяха невредими. Опасностите на Прокълнатите земи бяха преувеличени, главно измислени. Не след дълго слънцето отново щеше да се покаже. Той вдигна часовника до очите си и видя, че са пътували само два часа. Не успя да сдържи огромната си прозявка и съжали, че беше ял толкова много в депото.
„Парче кейк — помисли си той, — и всичко ще бъде…“ И тъкмо когато се готвеше да довърши собствената си парафраза на думите на стария Андерс, които поразително му бяха напомнили за Бърнс, Джек видя първата от огнените топки и това завинаги разстрои душевното му задоволство.
4.
Цвърчаща от горещина огнена топка с диаметър поне три метра се търкаляше откъм хоризонта и се носеше право към влака.
„Мили Боже!“ — помисли си Джек и си спомни думите на Андерс: „Ако човек много се приближи до някоя от тези огнени топки, той ужасно се разболява… загубва косата си… цялото му тяло се покрива с рани… после започва да повръща… повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът и му се сцепи гърлото и…“
Преглътна с мъка, имаше чувството, че през гърлото му минава торба с гвоздеи.
— Моля ти се, Господи! — високо каза той. Гигантската топка летеше право срещу него, сякаш притежаваше разум и бе решила да изтрие Джек Сойер и Ричард Слоут от лицето на земята. Лъчева болест. Стомахът на Джек се сви, тестисите му замръзнаха. "Лъчева болест. Повръща и повръща, чак докато му се разкъса стомахът…