Разкошната вечеря на Андерс едва не изскочи от стомаха му. Огнената топка продължаваше да се търкаля право към влака, като пръскаше искри и свистеше със собствената си огнена енергия. Зад нея оставаше тлееща златна следа, която сякаш по някакъв магически начин разпалваше други нажежени, светещи линии в червената земя. Точно когато огнената топка отскочи от земята и като гигантска топка за тенис безобидно заподскача на зигзаг наляво, Джек за пръв път ясно видя създанията, за които през цялото време бе подозирал, че ги преследват. Червеникаво-златистата светлина на движещата се топка и остатъчният блясък на следите по земята осветиха група деформирани зверове, които очевидно следваха влака. Бяха кучета или поне някога са били кучета, или пък праотците им бяха били кучета. Джек неспокойно погледна към Ричард, за да се увери, че той още спи.
Снишилите се зад влака създания пълзяха по земята като змии. Главите им приличаха на кучешки, но телата им имаха само закърнели задни крака и бяха, доколкото Джек можа да види, без козина и опашки. Изглеждаха влажни. Розовата им кожа лъщеше като кожата на новородена мишка. Ръмжаха — мразеха да бъдат наблюдавани. Тези ужасни кучета-мутанти бе мярвал Джек отстрани около линията. Сега те се свиваха и разточваха като влечуги, съскаха и ръмжаха и пълзяха встрани — те също се страхуваха от огнените топки и следите им по земята. И в този миг Джек долови и миризмата на огнената топка, която сега бързо и като че ли сърдито отново се търкаляше към хоризонта, подпалила цял ред от осакатените дървета по пътя си. Адски огън. Разложение.
Още една от огнените топки се приближаваше откъм хоризонта, търкаляше се насам-натам и буйно пламтеше. Джек бе сигурен, че долавя отвратителната смрад на пропуснати връзки, разбити надежди и зли желания, че всичко това се съдържа в гадната воня, разпръсквана от огненото кълбо. Сърцето му сякаш се качи в гърлото. Дочу скриптящо потайно движение, тътрене на тежки, лишени от крака тела по червения пясък — кучетата-мутанти скимтяха и се изнизваха, оголили лъщящите си зъби. Колко ли бяха? От основата на едно горящо дърво, което се опитваше да скрие глава в дънера си, го гледаха две.
След това в далечината се появи нова огнена топка, оставяща широка ярка следа след себе си, и за миг Джек мерна нещо като малка порутена барака. Пред нея стоеше едра човекоподобна фигура — мъжка — и го наблюдаваше. Бегло впечатление за големина, косматост, сила, злонамереност…
Джек разбираше, че влакът на Андерс е твърде бавен, че той и Ричард са изложени на опасността да бъдат подробно проучени от всеки, който би пожелал това. Първата огнена топка бе отпратила ужасните изродени кучета, но човекоподобните жители на Прокълнатите земи можеха да се окажат по-трудно преодолими. Преди светлината на огнената следа да угасне, Джек видя, че фигурата пред бараката наблюдава придвижването му, че обръща огромната си космата глава и следва движението на влака с очи. Ако съществата, които бе видял, бяха кучета, на какво ли щяха да приличат хората? При последните отблясъци светлина от огнената топка човекоподобното същество се шмугна покрай стената на жилището си, размахало дебела като на крокодил опашка. След това отново стана тъмно и не се виждаше каквото и да било — нито кучета, нито човек-звяр, нито барака. Джек дори не можеше да бъде сигурен, че изобщо ги е видял.
Ричард се замята в съня си и Джек натисна с ръка простия лост, опитваше се да увеличи скоростта. Напразно. Шумовете от кучетата постепенно замираха зад тях. Вдигна лявата си ръка, за да открие, че са минали само петнадесет минути, откакто за последен път бе погледнал часовника си. Отри потта си, после пак се прозя и отново съжали, че бе ял толкова много в депото.
— Не! — изпищя Ричард. — Не! Не мога да отида там!
И Джек изведнъж се зачуди къде е това „там“. В Калифорния или някъде другаде — някъде, където несигурното самообладание на Ричард, несигурно като необязден кон, съвсем би могло да го изостави.
5.
През цялата нощ Ричард спа, а Джек стоя до лоста за скоростите и наблюдава как следите на огнените топки мъждукат по червеникавата повърхност на земята. Миризмата им — миризмата на мъртви цветя и скрито разложение — изпълваше въздуха. От време на време чуваше как кучета-мутанти или други нещастни създания шумолят около корените на недораслите, осакатени дървета,които все още разнообразяваха пейзажа. Сегиз-тогиз акумулаторите изсъскваха и нагоре се извиваше синя дъга. Ричард продължаваше да спи, потънал в несъзнателност — едновременно нужна и желана. Вече не крещеше измъчено. Просто се бе свил в своя ъгъл на кабината и дишаше накъсано, сякаш дори дишането изискваше повече енергия, отколкото имаше. Джек хем се молеше за светлина, хем се страхуваше от идването на светлината. Дойдеше ли утрото, той щеше да бъде в състояние да огледа животните, но какво ли още щеше да му се наложи да види?