„Нашият свят би могъл да заприлича на този някой ден — помисли си Джек. — Боже, опази!!!“
8.
Освен това имаше и неща, които си мислеше, че е видял. Стана му горещо. Кожата го засърбя. Вече бе хвърлил на пода на кабината пончото, в което се бе превърнало палтото на Майлс П. Кигър. Към обяд съблече и ризата си. Вкусът в устата му беше ужасен — пясъчен, комбинация между ръжда и развалени плодове. В очите му се стичаше пот. Беше толкова изморен, че започна да сънува прав, с отворени, смъдящи от потта очи. Видя огромни глутници от гадните кучета да се свличат по хълмовете. Видя как червеникавите облаци се отварят и посягат надолу към Ричард и самия него с дълги пламтящи ръце — дяволски ръце. Когато най-сетне очите му наистина се затвориха, видя Морган дьо Орис, висок пет метра и облечен в черно, да праща мълнии навсякъде около тях и да превръща земята в изригващи прах кратери.
Ричард изстена и промърмори:
— Не, не, не.
Морган дьо Орис се разсея като мъгла и очите на Джек се отвориха.
— Джек? — каза Ричард.
Червената земя пред влака пустееше, прорязвана тук-там от черните следи на огнените топки. Джек разтърка очи и погледна към Ричард, който вяло се протягаше.
— Как си?
Ричард се облегна на твърдата седалка и премигна, обърнал към него изпитото си сиво лице.
— Извинявай, че те попитах — каза Джек.
— А, нищо. По-добре съм. Наистина — отвърна Ричард и Джек усети как поне част от напрежението му се стопява. — Още ме боли глава, но съм по-добре.
— Доста стенеше, докато… хм… — каза Джек, който не беше сигурен каква част от истината би могъл да понесе приятелят му.
— Докато спях. Да, сигурно съм стенал. — Лицето на Ричард се раздвижи, но този път Джек не се стегна срещу евентуалния писък. — Знам, че сега не сънувам, Джек. Освен това знам, че нямам тумор в мозъка.
— А знаеш ли къде си?
— На онзи влак. На влака на стареца. В това, което той наричаше Прокълнатите земи.
— Е, да бъда проклет, ако съм очаквал подобно нещо — усмихна се Джек.
Ричард се изчерви.
— И на какво дължим всичко това? — попита Джек. Все още не беше съвсем сигурен, че може да се довери на промяната, настъпила с приятеля му.
— Ами… аз знаех, че не сънувам — каза Ричард и бузите му станаха още по-червени. — Просто ми се струва… струва ми се, че беше крайно време да престана да се противя. Щом сме в Териториите, значи сме в Териториите, без значение колко невероятно е това. — Очите му потърсиха очите на Джек, който се смая от веселото пламъче в тях. — Спомняш ли си гигантския пясъчен часовник в депото? Когато го видях, разбрах, че всичко е истина. Понеже знаех, че не бих могъл да измисля такова нещо. Не бих могъл. Просто… не бих могъл и толкоз. Ако тръгна да изобретявам примитивен часовник, аз бих му набутал какви ли не колела, шайби… изобщо не бих го направил толкова прост. Значи не бях го измислил. Следователно той беше истински. Следователно всичко друго също.
— А как се чувствуваш сега? — попита Джек. — Спа доста време.
— Все още съм толкова изморен, че едва си държа главата изправена. Страхувам се, че не съм много добре.
— Ричард, трябва да те попитам нещо. Съществува ли някаква причина, заради която се страхуваш да отидеш в Калифорния?
Ричард наведе очи и поклати глава.
— Чувал ли си някога за място, наречено „черният хотел“?
Ричард продължи да клати глава. Не казваше истината, но Джек разбра, приятелят му признава само онази част от нея, която би могъл да понесе. Всичко друго (а Джек изведнъж прозря, че има и друго, и то доста) щеше да се наложи да почака. Може би чак докато наистина стигнат до черния хотел. Защото те двамата — двойникът на Ръштън и двойникът на Язон — щяха да стигнат до дома и затвора на талисмана.
— Е, добре — каза той. — Можеш ли да ходиш?
— Мисля, че да.
— Това е хубаво, понеже искам да направя нещо. А след като не страдаш от тумор в мозъка, би могъл да ми помогнеш, нали?
— За какво по-точно? — попита Ричард и изтри лице с треперещата си ръка.
— Искам да отворя един или два от сандъците в открития вагон и да видя дали не можем да се снабдим с оръжие.
— Мразя и ненавиждам пушките. Ти също би трябвало. Ако хората нямаха пушки, баща ти…