— Да, а ако свинчетата имаха криле, щяха да летят. Но просто съм сигурен, че някой ни догонва.
— Може би е татко — с надежда каза Ричард.
Джек изсумтя и освободи лоста. Влакът започна да губи скорост. Когато напълно спря, Джек закрепи лоста в неутрално положение.
— Можеш ли да слезеш?
— Да — каза Ричард и се изправи твърде бързо. Краката му се подгънаха и той тежко се свлече на пейката. Лицето му изглеждаше още по-сиво, по челото му избиха капчици пот. — А може би не — прошепна той.
— Само не се притеснявай. — Джек го хвана за лакътя и изтри мокрото му чело. — Отпусни се.
Ричард затвори очи, после отново ги отвори и доверчиво погледна Джек.
— Направих го твърде бързо. Цялото ми тяло е изтръпнало.
— Ами опитай бавно и внимателно — каза Джек и помогна на охкащия Ричард да се изправи.
— Всичко ме боли.
— Ще ти мине като се раздвижиш. Имам нужда от помощта ти.
Ричард пристъпи за опит и отново изохка. След това премести другия си крак. После леко се наведе напред и потупа бедрата и прасците си. Изражението му отново се промени, но този път не от болка, а от учудване. Джек проследи погледа му и видя как една от птиците без пера бавно се носи покрай влака, обърнала към тях маймунското си лице.
— Да, тук има доста странни неща. Наистина ще се почувствувам по-добре, ако под брезента намерим някакво оръжие.
— А какво мислиш, че има зад хълмовете? — попита Ричард. — Същото като тук ли?
— По-скоро ми се струва, че има някакви хора. Ако изобщо можем да ги наречем така. Два пъти усетих, че някой ни наблюдава. — Джек забеляза уплахата, изписала се по лицето на приятеля му, и добави: — Едва ли е някой от твоето училище, но би могло да бъде нещо също толкова лошо. Не искам да те плаша, приятелю, но докато спа, видях доста от Прокълнатите земи.
— Прокълнатите земи — колебливо повтори Ричард и с премрежени очи огледа червената прашна долина, осеяна с участъци жълта като урина трева. — Ооо… това дърво май…
— Знам. Ще трябва да свикнеш някак си да не им обръщаш внимание.
— Кой за Бога е могъл така да опустоши всичко? Това едва ли е станало от само себе си.
— Може би ще разберем някой ден. — Джек помогна на Ричард да се измъкне от кабината и двамата застанаха на тясното стъпало, под което се намираха колелата. — Не стъпвай долу. Не знаем колко е дълбока проклетата пръст. Не ми се ще да те вадя от нея.
Ричард потрепера, но може би просто защото отново бе забелязал едно от страдащите, измъчени дървета. Хванати за ръка, двете момчета бавно се придвижиха напред, докато стигнаха до буферите на закрития вагон. Тясна метална стълба водеше към покрива му. След това по стълбата в другия му край се спуснаха до открития вагон.
Джек подръпна дебелото космато въже и се опита да си спомни как го беше развързал Андерс.
— Мисля, че трябва да се започне оттук — каза Ричард и повдигна някакъв стегнат клуп, приличащ на примка на палач.
— Опитай.
Ричард не беше достатъчно силен, за да се справи с възела сам, но когато Джек му помогна и дръпна стърчащия край, „примката“ просто изчезна и брезентът се свлече върху сандъците. Джек го отметна назад. Показаха се няколко големи сандъка с надпис „Машинни части“ и няколко по-малки, които той не беше забелязал преди, с надпис „Лещи“.
— Ето ги — каза Джек. — Ако имахме и един лост, всичко щеше да бъде наред. — Той погледна към хълмовете и едно от нещастните дървета отвори уста и мълчаливо изпищя. Какво ли още се криеше зад скалите и надничаше насам? Може би някой от огромните червеи събираше сили да запълзи към тях. — Хайде, ела да се опитаме да махнем капака на един от сандъците — рече той и Ричард покорно се приближи.
След шест мощни напъна Джек най-сетне усети леко помръдване и чу изскърцването на гвоздеи. Ричард продължаваше да се напряга срещу него. Изглеждаше още по-сив и по-болен.
— Стига толкова — каза Джек. — Почини. Мисля, че вече ще успея и сам.
Ричард отстъпи назад и едва не се строполи върху един от по-малките сандъци. Посъвзе се и започна да оглежда какво друго има под брезента.
Джек застана пред високия сандък и стисна челюсти. Хвана ъгъла на капака, пое си дъх и започна да тегли нагоре, докато му се разтрепериха мускулите. Точно преди да се откаже гвоздеите отново изскърцаха и започнаха да се измъкват от дървото. „Опа!“ — извика той и повдигна капака.
Вътре наредени лежаха половин дузина лъщящи от смазка автомати, каквито не бе виждал никога преди. Той извади един и го разгледа отблизо. Опитваше се да види дали може да разбере как действува. Беше автоматично оръжие, значи трябваше да има пълнител. Наведе се и с помощта на цевта отвори капака на един от сандъците с надпис „Лещи“. Както и очакваше, там между пластмасовите прегради имаше добре смазани пълнители.