— Това е „Узи“ — обади се Ричард зад него. — Израелски автомати. Доста модерно оръжие, струва ми се. Любимата играчка на терористите.
— И откъде знаеш всичко това?
— Редовно гледам телевизия, приятелю. Откъде другаде бих могъл да знам?
Джек се мъчеше да сложи пълнителя, отначало се опитваше да го напъха наопаки в кухината, но след това откри правилното положение. После намери предпазителя. Отвори го и отново го затвори.
— Тези неща са направо отвратителни! — възкликна Ричард.
— Ти също ще вземеш едно, така че недей много-много да мърмориш. — Джек извади един пълнител и за Ричард, но след като поразмисли малко, реши да вземе всичките. Два пъхна в джобовете си, два подхвърли на приятеля си, който успя да ги хване, а останалите пусна в торбата.
— Уф! — изпъшка Ричард.
— Така е по-сигурно — каза Джек.
9.
Ричард се свлече на седалката в мига, в който се върнаха в кабината. Пътешествието нагоре и надолу по стълбите и бавното напредване по тесните стъпала над колелата бяха изцедили всичките му сили, но той все пак направи място на Джек до себе си и с натежали клепачи проследи как приятелят му отново подкара влака. Джек вдигна пончото си от пода и започна да лъска автомата с него.
— Какво правиш?
— Изтривам смазката. Като свърша, няма да е лошо и ти да направиш същото.
През останалата част от деня момчетата седяха в откритата кабина на влака, потяха се и се опитваха да не обръщат внимание на ревящите дървета, на гадната воня и на глада си. Джек забеляза, че около устата на Ричард е разцъфнала градинка от херпеси. Най-накрая взе автомата от ръцете му, избърса го и му сложи пълнителя. Напуканите устни го боляха от солената пот. Затвори очи. Може би не бе видял онези глави да надничат иззад хълмовете, може би в края на краищата те не ги следваха. Чу как акумулаторите изсъскаха, как искрите изпращяха и усети, че Ричард подскочи. След секунда вече спеше и сънуваше, че яде.
10.
Когато Ричард го разтърси за рамото и го събуди, Джек тъкмо сънуваше, че довършва една пица с големината на автомобилна гума. Над долината сенките бяха започнали да се удължават и да омекотяват агонията на плачещите дървета. Даже те — изкривени и приведени, разперили ръце пред лицата си — изглеждаха прекрасни на слабата, гаснеща светлина. Тъмночервената пръст блещукаше и проблясваше. Сенките се очертаваха върху нея видимо удължени. Ужасната жълта трева изглеждаше бледооранжева. Залязващата слънчева светлина бе обагрила околните хълмове в прекрасни преливащи се цветове.
— Просто си мислех, че може би ще искаш да видиш това — въздъхна Ричард и изнурено се усмихна. Още няколко рани се бяха появили около устата му. — Изглежда някак си по-особен. Спектърът, искам да кажа.
Джек се уплаши, че Ричард ще се впусне в научни обяснения за природата на светлината, но приятелят му беше твърде изморен и болен, за да го занимава с физика. Двете момчета мълчаливо наблюдаваха как здрачът потъмнява цветовете около тях и превръща небето на запад в пурпурно сияние.
— Знаеш ли какво още превозваш в онзи вагон?
— Какво? — попита Джек. Всъщност изобщо не го беше грижа. Едва ли бе нещо добро. Просто се надяваше, че ще доживее да види още един подобен залез — толкова прекрасен и наситен с чувства.
— Пластичен експлозив. Надлежно опакован в еднокилограмови пакети. Имаш достатъчно, за да вдигнеш във въздуха цял град. Ако един от тези автомати случайно гръмне или някой друг улучи с куршум онези торби, от влака няма да остане и помен.
— Е, нито аз, нито ти ще направим това — каза Джек и отново се остави залезът да го завладее. А той сякаш беше едновременно странно предупреждение и сбъдната мечта и го поведе назад и му припомни всичко, което бе преживял, откакто напусна хотел „Алхамбра“ и парка. И Джек видя как майка му пие чай в малката сладкарница и изведнъж се превръща в изморена старица, как Спийди Паркър седи под едно дърво, как Вълк пасе стадото си. После видя Смоуки и Лори от ужасната кръчма в Оутли и всички омразни лица от дома „Слънчева светлина“: Хек Баст, Съни Сингър… И въпреки че Джек непрекъснато тъгуваше за Вълк, прекрасният залез направи мъката му още по-горчива и болезнена, макар че той не би могъл да обясни защо. Прииска му се да хване ръката на Ричард. „А защо не?“ — внезапно си помисли той и плъзна пръсти по пейката. Те докоснаха една доста мръсна, влажна ръка и се сключиха около нея.