— Толкова ми е зле — каза Ричард, — но не както преди. Гадно ми е на стомаха и цялото лице ме сърби.
— Мисля, че ще се почувствуваш по-добре, веднага щом се измъкнем от това място. — „Но какви доказателства имаш за това, докторе? Какви доказателства имаш, че всичко наоколо не го трови в момента?“ Нямаше нито едно. Утеши се със своята новоизмислена (новооткрита?) идея, че Ричард е неотменима част от това, което щеше да се случи в черния хотел. Той щеше да има нужда от Ричард Слоут и то не защото Ричард Слоут можеше да различи пластичен експлозив от чувал изкуствен тор.
Ходил ли е Ричард някога в черния хотел? Бил ли е всъщност и преди в близост до талисмана? Той погледна приятеля си, който дишаше учестено. Ръката му лежеше като студена восъчна фигурка в неговата.
— Не го искам повече този автомат — каза Ричард и го махна от скута си. — Повръща ми се от миризмата му.
— Добре, дай ми го. — Джек го пое със свободната си ръка и го сложи в собствения си скут. Едно от дърветата, попаднало в обсега на периферното му зрение, безмълвно изрева от болка: Скоро кучетата-мутанти щяха да започнат да тършуват за храна. Джек погледна към хълмовете вляво, откъм страната на Ричард, и видя как някаква човекоподобна фигура се промъква между скалите.
11.
— Хей — невярващо възкликна той. Безразличен към ужаса му, огненият залез продължаваше да разхубавява неразхубавимото. — Хей, Ричи!
— Какво? И на теб ли ти е лошо?
— Мисля, че видях някого горе. От твоята страна. — Той отново се втренчи във високите скали, но не забеляза никакво движение.
— Изобщо не ми пука — каза Ричард.
— По-добре е да ти пука. Помисли само как са избрали момента! Решили са да ни нападнат, когато стане съвсем тъмно, за да не можем да ги видим.
Ричард отвори лявото си око и направи небрежна проверка.
— Не виждам никого.
— В момента и аз не виждам, но се радвам, че взехме автоматите. Стой нащрек и си отваряй очите, ако искаш да се измъкнеш жив оттук!
— Господи, ама и ти си едно зрънце! — възкликна Ричард, но въпреки това се поизправи и отвори и двете си очи. — Джек, горе наистина не виждам нищо. Пък и вече съвсем се стъмва. Вероятно само ти се е сторило…
— Шшшт. — Джек сякаш видя още едно тяло да се прокрадва между скалите на билото на хълмовете. — Двама са. Чудя се дали няма и трети.
— А аз се чудя дали изобщо има някой. Пък и да има защо ще иска да ни причинява зло в края на краищата? Или…
Джек обърна глава и огледа релсите пред влака. Нещо мръдна зад дънера на едно от пищящите дървета. Нещо по-голямо от куче.
— Охо! Мисля, че още някой ни чака там отпред. — За миг страхът го скова. Просто не можеше да измисли какво да направи, за да се защити от тримата убийци. Стомахът му замръзна. Той взе автомата от скута си и тъпо го загледа. Чудеше се дали изобщо ще може да го използува. Дали бандитите от Прокълнатите земи също имаха пушки?
— Ричард, съжалявам, но мисля, че този път яйцето наистина е опряло до задника и ще имам нужда от помощта ти.
— Какво мога да направя аз? — с пискливо гласче попита Ричард.
— Първо си вземи автомата — отвърна Джек и му го подаде. — Освен това трябва да коленичим долу. Както сме седнали, сме чудесна цел.
Той даде пример и Ричард със забавени движения го последва. Зад тях се чу проточен вик, високо горе — още един.
— Разбраха, че сме ги видели — отбеляза Ричард — Но къде са те?
Отговорът дойде почти незабавно. Все още различим в здрача, един човек — или нещо, което приличаше на човек — излетя иззад прикритието си и затича надолу по склона към влака. Зад гърба му се вееха някакви дрипи. Той крещеше като индианец и размахваше нещо в ръце. То приличаше на извит прът и Джек все още се опитваше да разгадае функциите му, когато повече чу, отколкото видя, една тясна пръчица да прорязва въздуха покрай главата му.
— Мили Боже! Те имат лъкове и стрели!
Ричард простена и Джек се уплаши да не би приятелят му да повърне.
— Трябва да го застрелям.
Ричард преглътна и издаде нечленоразделен звук.
— О, дявол да го вземе! — нервно каза Джек и освободи предпазителя на автомата си. Вдигна глава и видя, че дрипавото същество зад тях тъкмо пуска нова стрела. Ако изстрелът се беше оказал точен, той никога повече нямаше да може да види каквото и да било, но стрелата просто безобидно изтропа по стената на кабината. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.
Изобщо не очакваше това, което се случи. Смяташе, че автоматът ще остане кротък в ръцете му и покорно ще изхвърли няколко патрона. Само че той се замята като животно и издаде серия звуци, способни да спукат тъпанчетата му. Мирисът на барут се вряза в носа му. Дрипавият човек зад влака изхвърли ръцете си встрани, но от удивление, а не защото беше ранен. Джек най-сетне отдръпна пръста си от спусъка. Изобщо нямаше представа колко изстрела е дал или колко куршума са останали в пълнителя.