— Внимавай — кресна Ричард.
— Улучих го — въздъхна Джек.
— Къде отиде той?
— Падна. Мъртъв е.
— Ти му откъсна ръката — прошепна Ричард. — Как успя да го направиш?
Джек разпери ръце и видя, че те неистово треперят. Във въздуха се носеше мирис на барут.
— Просто се опитвах да подражавам на някой, който стреля добре. — Той отпусна ръце и облиза устните си.
Дванадесет часа по-късно, когато слънцето отново се показа над Прокълнатите земи, никое от момчетата не беше спало. Бяха прекарали цялата нощ стегнати като войници — седяха нащрек, стискаха автоматите и се ослушваха и за най-малкия шум. Като знаеше колко много амуниции превозва влакът, Джек сегиз-тогиз пускаше по някой откос напосоки вляво и вдясно. И дори да имаше хора или чудовища в този отдалечен сектор на Прокълнатите земи, през целия втори ден те ги оставиха да пътуват необезпокоявани. Джек изморено си мислеше, че това би могло да означава две неща. Те или знаеха за пушките, или пък тук, толкова близо до западния бряг, никой не искаше да си има вземане-даване с влака на Морган. Той не каза нищо от това на Ричард, чиито очи бяха замъглени и нефокусирани, и който сякаш изгаряше от температура през повечето време.
12.
В късния следобед на същия ден Джек започна да долавя във въздуха мириса на солена вода.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Джек и Ричард тръгват на война
1.
Същата вечер залезът беше по-широк, но не така ефектен. Гледката бе започнала да се разгръща с приближаването им към океана. Джек спря влака на върха на един ерозирал хълм и няколко пъти ходи до товарния вагон, за да пренесе шест от сандъците с надпис „Лещи“. Това му отне близо час. На изток се показа рогчето на луната.
— Отвори сандъците и преброй пълнителите — нареди той на Ричард. — Произведен си в Пазач на пълнителите.
— Прекрасно. Винаги съм знаел, че не трупам знания за тоя, дето духа.
Джек отново се върна в открития вагон и започна да откъртва капака на един от сандъците с надпис „Машинни части“. Някъде в тъмнината прозвуча висок, дрезгав вик, последван от жалостив, болезнен писък.
— Джек? Джек, къде си?
— Тук съм, отзад — отвърна той. Помисли си, че едва ли е много мъдро да се надвикват като перачки през висока ограда, но Ричард явно беше на ръба на паниката.
— Идваш ли вече?
— Да, ей сега — отговори той и още по-бързо продължи да действува с цевта на автомата. Прокълнатите земи бяха останали зад тях, но все още не му се искаше да стоят на едно място дълго време. Щеше да бъде по-просто да пренесе целия сандък в кабината, но той бе твърде тежък.
„Не са тежки, те просто са моите узита“ — помисли си Джек и изхихика в тъмното.
— Джек? — Гласът на Ричард бе уплашен, френетичен.
— Успокой топката, приятелче.
— Не ме наричай приятелче — сопна се Ричард.
Гвоздеите най-после изскърцаха и капакът поддаде. Джек успя да го отмести. Грабна два от автоматите и тъкмо тръгваше обратно, когато забеляза някакво сандъче с размер на портативен телевизор, преди това очевидно скрито под някоя гънка на брезента.
Той претича по покрива на закрития вагон под бледата лунна светлина. Усети как лекият бриз подухва срещу лицето му. Беше чист и свеж — нито следа от аромат на загнили цветя, нито помен от разложение — само ясно доловима миризма на сол и приятна влажност.
— Какво правиш? — сгълча го Ричард. — Имаме автомати! Имаме патрони! Защо искаш да ходиш за още? Нещо може да се качи тук, докато ти се разтакаваш насам-натам!
— Имаме нужда от повече автомати, понеже те загряват при дълга стрелба, и от повече патрони, понеже наистина може да ни се наложи да стреляме много. И аз гледам телевизия, както виждаш. — Той отново тръгна към открития вагон. Искаше да види какво има в квадратното сандъче.
Ричард се вкопчи в него.
— Ричи, всичко ще бъде наред…
— Нещо може да те сграбчи и да те отмъкне!
— Смятам, че почти излязохме от Про…
— Нещо може да сграбчи мен! Джек, не ме оставяй сам!
Ричард се разплака. Не се обърна встрани, не скри лицето си с ръце. Стоеше пред него, сбърчил лице, и от очите му се лееха сълзи. Изглеждаше съвсем беззащитен. Джек го прегърна.
— Ако нещо те докопа и те убие, какво ще стане с мен? — хлипаше Ричард. — Как ще се измъкна оттук, ще мога ли някога изобщо да се измъкна от това място?