„Не знам — помисли си Джек. — Наистина не знам.“
2.
И така Ричард се присъедини към последното пътешествие на Джек до товарния вагон, което означаваше да бъде повдиган нагоре по стълбите и да бъде подкрепян като старица по покрива и надолу. Ричард Рационалния възвръщаше душевното си равновесие, но физически ставаше все по-зле.
Въпреки че между дъските му сълзеше консервираща смазка, квадратното сандъче носеше надпис: „Плодове“. Когато го отвори, Джек откри, че в надписа има известна истина. Сандъчето бе пълно с ананаси. Експлодиращи.
— О, Богородице, закриляй ни! — прошепна Ричард.
— Която и да си ти! — съгласи се Джек. — Ричи, помогни ми. Мисля, че всеки от нас може да вземе четири-пет в ризата си.
— И за какво са ти всички тези амуниции? Да не си решил да се биеш с цяла армия?
— Нещо такова.
3.
Докато прекосяваха покрива на вагона, Ричард погледна към небето и му призля. Олюля се и Джек трябваше да го сграбчи, за да не се прекатури долу. Изведнъж бе осъзнал, че не може да разпознае съзвездията нито на северното, нито на южното полукълбо. Звездите горе изглеждаха чужди… подредени в непознати съзвездия… но някъде в този странен, невероятен свят, моряци може би се ориентираха по тях. Тази мисъл накара Ричард да почувствува реалността на всичко, което го заобикаляше, да приеме окончателно и завинаги. Той смътно дочу гласа на Джек.
— Хей, Ричи! Язон! Ти едва не падна!
Най-сетне отново бяха в кабината.
Джек премести лоста напред, натисна го докрай и гигантската светкавица на Морган дьо Орис потегли отново. Джек огледа пода на кабината: четири автомата, двадесетина купчини пълнители — по десет във всяка, и десет ръчни гранати.
— Е, дори да не ни стигне всичко това, поне изглежда внушително.
— Какво очакваш, Джек?
Той само поклати глава.
— Струва ми се, че ме смяташ за истински хахо — каза Ричард.
— Винаги съм те смятал, приятелче — ухили се Джек.
— Не ме наричай приятелче!
— Приятелче, приятелче, приятелче!
Този път старата шега предизвика лека усмивка. Почти незабележима, тя едва освети плътната редица херпеси около устата на Ричард… но все пак беше по-добре от нищо.
— Ще имаш ли нещо против, ако поспя малко? — попита Ричард, поразбута пълнителите, настани се в ъгълчето на кабината и се зави с пончото на Джек. — Цялото това катерене и мъкнене… мисля си, че наистина съм болен. Чувствувам се като пребит.
— Добре ще е да поспиш — съгласи се Джек и си помисли, че всъщност му се открива възможност да си поеме дъх. Имаше нужда от това преди да стане напечено.
— Долавям мириса на океана — каза Ричард. В гласа му се усещаше изумителна смесица от обич, ненавист, носталгия и страх. Очите му се затвориха.
Джек натисна лоста докрай. Предчувствието му, че краят — някакъв край — е близо, никога не е било по-силно.
4.
Последните злокобни и окаяни следи от Прокълнатите земи изчезнаха преди луната да изгрее напълно. Житните растения отново се появиха. Бяха по-мизерни, отколкото в хълмистата равнина Елис, но въпреки това навяваха усещане за чистота и здраве. Джек дочу далечни крясъци на птици. Звучаха му като чайки. Писъкът им беше неописуемо самотен в това огромно разлюляно поле, напоено с миризма на океан и едва доловим аромат на плодове.
След полунощ влакът започна да се промъква през горски масиви от вечнозелени дървета. Повечето бяха борови и ароматът им се смесваше с миризмата на сол във въздуха и сякаш заздравяваше връзката между мястото, към което се приближаваше, и мястото, откъдето бе тръгнал. Джек и майка му никога не бяха отсядали за дълго в северна Калифорния, може би понеже Слоут често почиваше там, но той си спомняше думите на Лили, че околностите на Мендосино и Сосълито много приличали на Нова Англия — чак до солниците и едноетажните къщурки с островърхи покриви. Филмовите компании, които се нуждаели от обстановката на Нова Англия, обикновено просто отивали в северната част на щата, вместо да пресичат цялата страна, и по-голямата част от публиката никога не можела да открие никаква разлика.
„Очевидно е така. По някакъв странен начин аз просто се връщам на мястото, от което съм тръгнал.“
"Ричард: „Да не си решил да се биеш с цяла армия?“ Джек се радваше, че приятелят му спи и не трябва да отговаря на въпроса му — поне още не.
"Андерс: „Дяволски неща. За лошите вълкодлаци. За да ги закарат до черния хотел.“
Дяволските неща бяха автомати, пластичен експлозив и гранати. Дяволските неща бяха тук. Лошите вълкодлаци още ги нямаше. Обаче покритият вагон беше празен и на Джек този факт му се струваше повече от убедителен.