„Имам една приказка за теб, Ричи, и много се радвам, че спиш, понеже така няма да ми се наложи да ти я разказвам. Морган знае, че идвам, и планува купон с изненади в моя чест. Само че вместо голи мацки от тортата ще изскочат вълкодлаци. Предвидено е приветствено да размахват автомати и гранати в ръце. Е, ние един вид отвлякохме този влак и се движим десет-дванадесет часа предсрочно, но понеже смятам, че ще се озовем право в лагер, пълен с вълкодлаци, очакващи пристигането на пуф-пафа от Териториите, няма да е лошо да ги изненадаме максимално.“ Джек потри лицето си с ръка.
Щеше да бъде по-лесно да спре влака по-далеч от мястото, където чакаше ударният отряд на Морган, и предпазливо да заобиколи лагера. По-лесно и по-безопасно.
„Но това би оставило лошите вълкодлаци невредими, Ричи. Схващаш ли?“
Той погледна към арсенала на пода на кабината и се зачуди възможно ли е наистина да планира изненадващо нападение срещу отряда вълкодлаци. Ами да, имаше си и десантници — добре известния Джек Скитников, крал на миячите на чинии, и неговия близък приятел, Ричард Сънливия. Дали не беше изкрейзил? Положително, понеже точно това възнамеряваше. То беше-последното нещо, което някой от онези очакваше… а му се бе насъбрало много, дяволски много. Той беше шибан с камшик, а Вълк бе убит. Бяха разрушили училището и съсипали голяма част от разсъдъка на Ричард, а от всичко, което знаеше, можеше да предположи, че Морган е в Ню Хампшир, за да измъчва и тормози майка му.
Побъркан или не, времето за разплащане бе дошло.
Джек се наведе, взе един от заредените автомати и го подпря на рамо. Пред него проблясваха релсите, а миризмата на солена вода във въздуха ставаше все по-силна.
5.
В малките часове на нощта Джек поспа малко, облегнат на лоста за скоростите. На развиделяване Ричард го събуди.
— Отпред има нещо.
Преди да отправи взор натам, Джек добре огледа приятеля си. Бе се надявал, че на дневна светлина Ричард ще изглежда по-добре, но даже зората не можеше да прикрие факта, че той е болен. Багрите на новия ден бяха променили преобладаващия оттенък на кожата му от сив в жълт… това беше всичко.
— Хей! Влак! Привет на теб, голям шибан влак! — Викът бе гърлен и почти не се различаваше от животински рев.
Джек погледна напред. Приближаваха се към тясна дървена будка, очевидно служеща като караулно. Пред нея стоеше вълкодлак, но всяка прилика с Вълк свършваше с пламтящите оранжеви очи. Главата на този изглеждаше ужасно приплескана, сякаш нечия огромна ръка бе отсякла горната, извита част на черепа му. Лицето стърчеше над увисналата му челюст като скала над стръмен склон и даже настоящата радостна изненада не можеше да прикрие изписаната върху него прекомерна, животинска тъпота. От бузите му висяха валма козина. Голям белег прорязваше челото му. Беше облечен в нещо подобно на това, което носеха наемниците — торбести зелени панталони, затъкнати в черни ботуши. Джек забеляза, че върховете на ботушите бяха отрязани и оттам стърчаха космати пръсти с дълги нокти.
— Влак! — ръмжеше и лаеше вълкодлакът, докато машината изминаваше последните петдесетина метра. После се ухили дивашки и започна да подскача от радост. От устата му се разхвърча пяна. — Влак! Влак! Шибан влак точно тук и сега! — Челюстите му се разтвориха в гигантска обезпокоителна усмивка, разкриваща изпочупени жълти зъби. — Вие, момчета, дяволски сте подранили, браво, браво!
— Джек, какво е това създание? — попита Ричард и до болка стисна рамото му, но за негова чест трябваше да се отбележи, че гласът му бе равен и спокоен.
— Един от вълкодлаците на Морган.
„По дяволите, Джек, изпусна се, каза името му!“ Но точно сега не беше време да се тревожи за това. Почти се изравняваха с будката и вълкодлакът очевидно възнамеряваше да се метне в кабината. Той тромаво подскачаше в праха, ботушите без пръсти потупваха. В кожения колан, който носеше през голите си гърди като патронташ, имаше затъкнат нож. Нямаше пушка. Джек нагласи автомата на единична стрелба.
— Морган ли? Кой е Морган? Какъв Морган?
— Не сега — каза Джек и концентрира цялото си внимание в една-единствена точка — вълкодлака. Успя да намести широка усмивка върху лицето си и да държи автомата ниско долу, извън полезрението му.
— Влакът на Андерс! Тук и сега!
От дясната страна на машината, над широко стъпало стърчеше дръжка, подобна на голяма скоба. Дивашки ухилен, ръсещ пяна над брадичката си и очевидно нищо неподозиращ, вълкодлакът сграбчи дръжката и леко скочи върху стъпалото.