— Хей, къде е старецът? Вълк! Къде е…
Джек вдигна автомата и пусна един куршум в лявото му око.
Ярката оранжева светлина угасна като пламък на свещ при силен повей на вятър. Вълкодлакът се люшна назад като човек, падащ от трамплин, и тупна на земята.
— Джек! — дръпна го Ричард. Лицето му изглеждаше по диво, отколкото бе било лицето на вълкодлака, само че бе изкривено от ужас, а не от радост. — Баща ми ли имаше предвид? Баща ми замесен ли е в това?
— Ричард, имаш ли ми доверие?
— Да, но…
— Вземи един автомат.
— Джек…
— Ричард, вземи един автомат!
Ричард се наведе и изпълни нареждането му.
— Мразя оръжията — каза той.
— Да, знам. Аз също не ги обичам особено, Ричи. Но времето за разплащане дойде.
6.
Релсите водеха към висока ограда. Зад нея се чуваше ръмжене, викове, одобрителни възгласи, ритмично пляскане с ръце, равномерно потракване на токове по голата земя. Имаше и други, по-трудно различими звуци, но Джек причисли всичко в един и същи кюп — военна подготовка. Разстоянието между будката на часовоя и стената беше около километър и Джек се съмняваше, че някой е чул изстрела при невъобразимия шум, който долиташе отвътре. Влакът се движеше с електричество и също бе почти безшумен. Предимството на изненадата би трябвало все още да е на тяхна страна.
Релсите се мушваха и изчезваха под затворена двойна порта от обелени трупи.
— Джек, най-добре намали.
Бяха на сто и петдесет метра от портите. Отвътре се чуваха почти нечленоразделни команди. Джек потрепера.
— Няма начин, приятелю. През портите сме. Имаш време да извикаш ура.
— Джек, ти си се побъркал!
— Знам.
Сто метра. Акумулаторите изпращяха. Синя искра подскочи и изсъска. Покрай тях от двете страни на линията пробягваше гола земя. "Тук не расте жито — помисли си Джек. — Ако Ноел Кауард беше написал пиеса за Морган Слоут, предполагам, че щеше да я озаглави „Пагубен дух“.
— Джек, какво ще стане, ако това пълзящо влакче изхвръкне от релсите?
— Нищо чудно и това да се случи.
— Ами ако се вреже през портите и релсите просто свършат?
— Значи сме дотук.
Петдесет метра.
— Джек, ти май наистина си си загубил ума, а?
— Мисля, че да. Махни предпазителя, Ричард.
Ричард изщрака с автомата.
Тропот… сумтене… маршируване… скърцане на кожа… викове… нечовешки писък или може би по-скоро смях, който накара Ричард да се свие. Но въпреки това върху лицето му ясно бе изписано решение, изпълващо с гордост сърцето на Джек. „Той няма да ме изостави, Ричард Рационалния наистина е решил докрай да остане с мен!“
Двадесет и пет метра.
Викове… писъци… шумни команди… и гърлен крокодилски хрип — „Кррррруууууу!“, който накара Джек да настръхне.
— Ако се измъкнем от това, ще те черпя двойна мелба в „Дейри Куин“.
— Нещо по-гадно не можа ли да измислиш! — сопна се Ричард и — невероятно, но се разсмя. В този миг нездравият жълт цвят на лицето му сякаш поизбледня.
Пет метра.
Портите изглеждаха солидни, да, доста солидни и на Джек му остана време да се запита дали не бе направил голяма, огромна, фатална грешка.
— Клекни долу, приятелче!
— Не ме наричай при…
Влакът удари портите и ги понесе напред.
7.
Портата наистина беше доста стабилна, а и допълнително бе укрепена отвътре с две кръстосани греди. Влакът на Морган не бе особено голям, а и акумулаторите съвсем се бяха изтощили след дългия преход през Прокълнатите земи. Влакът като нищо можеше да дерайлира при сблъсъка и двете момчета сигурно щяха да загинат при катастрофата, но портата си имаше Ахилесова пета. Бяха поръчани нови панти, изковани по последни американски технологии, но за късмет още не бяха пристигнали и старите ръждавейки се скъсаха, когато машината джасна портите.
Влакът навлезе в лагера с четиридесет километра в час, бутайки откъснатата порта пред себе си. Успоредно на оградата се виеше писта с подредени по нея препятствия. Портата, действуваща като снегорин, загреба няколко от импровизираните дървени препятствия и започна да ги преобръща, да ги премята и да ги прави на трески.
След това подхвана един вълкодлак, който объркан се бе изпречил на пътя й. Краката му изчезнаха под долната част на движещата се порта, отрязани барабар с ботушите. Той пищеше и ръмжеше. Промяната му започна и той се закатери по портата с нокти, които за секунди достигнаха дължината и остротата на шишове за лед. Портата вече беше на около дванадесет метра навътре в лагера. Вълкодлакът изумително се бе покатерил почти до горния й край, преди Джек да премести лоста за скоростите в неутрално положение. Влакът спря. Портата падна напред, вдигна облаци прах и смаза нещастния вълкодлак под себе си. Под последния вагон на влака отрязаните му крака продължаваха да се покриват с косми и щяха да го правят още няколко минути.