Куршуми разкъсаха и белезникаво-зеленикавия корем на човека-алигатор и от него потече не кръв, а черна течност — сукървица. Той се олюля назад, но опашката му, изглежда, го подпря. Пристъпи, отскочи нагоре и заподскача към Ричард. Отново нададе грубия си, силен вик… и този път на момчето му се стори, че в него дочува нещо ужасно женско.
Дръпна спусъка на автомата. Не стана нищо. Пълнителят бе празен.
Човекът-алигатор тичаше бавно, тромаво, решително. Очите му искряха с убийствена ярост… и интелигентност. Остатъците от разкъсания му гръден кош и люспестите му гърди се вееха пред него.
Ричард се наведе, без да изпуска от очи алигатора-върколак, и напипа една от гранатите.
„Сийбрук Айланд — помисли си той. — Джек нарича това място Териториите, но то всъщност е Сийбрук Айланд и няма нужда да се страхувам, наистина няма нужда. Всичко това е само сън и ако това същество сключи люспестите си лапи около шията ми, сигурно ще се събудя. А даже и да не е сън, Джек някак си ще ме спаси. Знам, че ще го направи, знам го, понеже тук отвъд Джек е нещо като Бог.“
Махна предпазителя на гранатата, потисна желанието си яростно да я запрати с всичка сила и внимателно я хвърли нагоре изпод рамо.
— Джек, залегни!
Джек веднага се снижи край стената на кабината, без да се оглежда. Ричард направи същото, но не преди да види едно невероятно, изпълнено с черен хумор нещо: създанието-алигатор хвана гранатата с уста… и се опита да я изяде.
Експлозията нямаше нищо общо с глухия тътен, очакван от Ричард. Високият, разтърсващ трясък сякаш му проби ушите и жестоко ги нарани. Той чу плисък, като че ли някой бе хвърлил ведро с вода срещу влака. Вдигна глава и видя, че машината и двата вагона са покрити с топли черва, черна кръв и парчета от плътта на създанието-алигатор. Предната стена на казармената постройка бе отнесена. Много от дървените отломъци бяха кървави. В средата на развалините мерна космат крак в ботуш с отрязан връх.
Докато разглеждаше пораженията, една от купчините се размърда, няколко греди се отместиха и две от съществата, които приличаха на козли, се заизмъкваха изпод тях. Ричард се наведе, намери нов пълнител и го сложи на автомата си, който наистина беше горещ, точно както Джек бе предвидил.
„Ура!“ — помисли си Ричард и отново откри огън.
9.
Джек се надигна и видя, че четиримата вълкодлаци, спасили се от стрелбата му първите два пъти, тъкмо се измъкват през дупката, където по-рано бе вратата. Виеха от ужас. Тичаха един до друг и той можеше да ги унищожи с един откос. Вдигна автомата, после го отпусна, въпреки че чудесно разбираше, че отново ще се срещне с тях по-късно, около черния хотел най-вероятно, разбираше, че е глупак… но глупак или не, просто не можеше да ги застреля в гърба.
Зад казармата се разнесоха високи, почти женски крясъци:
— Излизайте оттук! Излизайте навън, казах! Мърдайте! Мърдайте по-бързо!
Изплющя камшик.
Джек познаваше този звук. Чудесно познаваше и гласа. Бе стегнат в усмирителна риза, когато го чу за последен път. Джек би познал този глас винаги и навсякъде.
„Ако се покаже неговият бавноразвиващ се приятел, застреляй го!“
„Е, ти успя тогава, но сега може би времето за разплащане дойде и май ти също го знаеш, понеже гласът ти звучи уплашено.“
— Хайде, какво става с вас, страхливци такива? Не ги оставяйте да се измъкнат. Трябва ли да ви показвам как да свършите всичко? След нас, след нас!
Три създания излязоха от това, което бе останало от казармата, и само едно от тях изцяло приличаше на човек — Озмънд. В едната си ръка размахваше камшик, в другата — пистолет. Бе облечен с червена мантия и бели копринени панталони. Широките им крачоли бяха изпръскани с кръв. От лявата му страна вървеше космат човек-козел с дънки и каубойски ботуши. Това същество и Джек се познаха от пръв поглед, та то беше ужасният каубой от кръчмата в Оутли. То бе Рандолф Скот. То беше Елрой, който му се ухили и дългият му език се стрелна навън и облиза широката му долна устна.
— Хвани го! — кресна Озмънд.
Джек се опита да вдигне автомата, но той изведнъж му се стори прекалено тежък. Озмънд беше истинско зло, появата на Елрой бе още по-голямо зло, но изчадието между тях бе същински кошмар. То бе двойникът на Руел Гардънър, разбира се, синът на Озмънд, синът на Сънлайт. И донякъде наистина изглеждаше като дете — като дете, нарисувано от някой умен и надарен със зловещо подсъзнание ученик в детска градина.