Изглеждаше кльощаво, кожата му имаше цвят на пресечено мляко, едната от ръцете му завършваше с подобно на глист пипало, което някак си напомняше на Джек за камшика на Озмънд. Двете му очи бяха на различно ниво. Едното се кривеше. Червени рани покриваха бузите му.
„Част от това са последствия от лъчевата болест… о, Язон, момчето на Озмънд май е стояло твърде близо до някоя от онези огнени топки… но останалото… о, Язон… о, Исусе… каква ли е била майка му? В името на всички светове, каква е била майка му?“
— Хванете измамника! — крещеше Озмънд. — Пазете сина на Морган, но се справете с Лъжеязона! Хванете го! Излезте, страхливци! Те свършиха куршумите!
Вой, рев. Джек знаеше, че след миг още вълкодлаци, подкрепени от разновидни създания-върколаци, ще се появят от полуразрушената казарма, където се бяха скрили от експлозията и където вероятно бяха стояли с ниско наведени глави и където биха останали… ако не беше Озмънд.
— Не трябваше да се изпречваш на пътя ми, малко пиленце — изръмжа Елрой и се затича към влака. Опашката му се размахваше във въздуха. Руел Гардънър — или това, което Руел беше в този свят — издаде някакъв мяучещ звук и се опита да го последва. Озмънд се протегна и го дръпна назад. Джек забеляза как пръстите му сякаш потънаха в отвратителната, тънка като летва шия на момчето-чудовище.
После Джек вдигна автомата, изстреля целия пълнител в лицето на Елрой и превърна главата му в каша. Но макар и без глава, Елрой продължи да се клати към него още секунда-две и една от ръцете му (със сраснали в странна пародия на копито, пръсти) сляпо посегна към главата му, преди окончателно да рухне.
Джек го гледаше зашеметен. Бе сънувал кошмарното стълкновение от последната нощ в Оутли отново и отново безброй пъти, опитваше се да се избави от преследващото го чудовище през някаква тъмна джунгла от пружини за легло и счупени стъкла. Сега пред него на земята лежеше същото чудовище, което той някак си бе успял да убие. Съзнанието му отказваше да приеме този факт. Имаше чувството, че е убил някакво страшилище от детството си.
Ричард пищеше, автоматът му оглушително трещеше.
— Това е Руел! О, Джек, о, Боже мили, о, Язон, това е Руел, това е Руел…
Автоматът в ръцете му изстреля още няколко куршума и замлъкна с празен пълнител. Руел се отскубна от ръцете на баща си и се заклати и заподскача към влака, като мяучеше пронизително. Долната му устна се изви надолу и разкри дълги зъби. Те изглеждаха кухи и изкуствени. Приличаха на восъчните зъби, които децата си надяват за празника Вси Светии.
Последният откос на Ричард го улучи в гърдите и шията, проби дупки в кафявата дреха, с която бе облечен, и раздра плътта му От раните бавно закапа тъмна кръв, но не се случи нищо друго. Руел може би някога е бил човешко същество, поне Джек приемаше това за възможно, но сега не беше човек. Улучен от куршумите, той дори не забави крачка. Съществото, което тромаво прескочи трупа на Елрой, беше демон. Миришеше като намокрена отровна гъба.
Нещо започна да излъчва топлина досами крака на Джек. Отначало само топлина… след това горещина. Какво ли беше? Момчето сякаш имаше чайник в джоба си. Но сега нямаше време да мисли. Нещата се въртяха като на филмова лента пред очите му. Цветна.
Ричард хвърли автомата и отстъпи назад, обхванал лицето си с ръце. Ужасените му очи не се откъсваха от Руел през пролуките между пръстите.
— Джек, не му давай да ме хване! Не му давай да ме хванеееее…
Руел клокочеше и мяучеше. Ръцете му удариха стената на кабината и звукът приличаше на шляпане на плавници в гъста кал.
Джек видя, че между пръстите му наистина има плътни, жълтеникави ципи.
— Върни се! — крещеше Озмънд на сина си и гласът му трепереше от страх. — Върни се, той е лош, ще те нарани, всички момчета са лоши, това е аксиома, върни се, върни се!
Руел клокочеше и ентусиазирано ръмжеше. Повдигна се нагоре и Ричард изпищя като обезумял и се отдръпна в далечния ъгъл на кабината.
— Не му давай да ме хванеееее…
Още вълкодлаци, още странни същества-върколаци се показаха иззад ъгъла. Едно от тях, създание с извити като на овен рога, падна и останалите го премазаха.
Горещина до крака на Джек.
Руел прехвърля тънкия си крак в кабината, от устата му се точеха лиги. Посягаше към него, кракът му се извиваше, но това изобщо не беше крак, а пипало. Джек вдигна автомата и натисна спусъка.
Половината лице на Руел-чудовището отхвръкна встрани като тапа. От останалата на мястото си част започнаха да падат червей след червей.
Руел продължаваше да се приближава, да протяга към него ципестите си ръце.
Ричард пищи. Озмънд пищи. Писъците им се сливат.