Нещо изгаря крака му като нагорещено желязо, нещо сякаш иска да го жигоса.
И изведнъж Джек разбра какво е то. Даже когато ръцете на Руел натиснаха раменете му, той знаеше, че това е монетата, дадена му от капитан Фарън, монетата, която Андерс бе отказал да вземе.
Бръкна в джоба си. Монетата приличаше на парче руда. Той я стисна в юмрука си и усети, как силата й премина в него. Руел също го усети. Триумфалното му ръмжене секна. Започна да мяучи от страх. Опита да се отдръпне назад, единственото му око неистово се въртеше.
Джек извади монетата. Тя нажежена светеше в ръката му. Той усещаше топлината й, но тя не го изгаряше.
Профилът на кралицата грееше като слънце.
— Ти гадно, недоразвито създание! Изчезни от лицето на този свят! — извика Джек, разтвори юмрук и залепи длан в челото на Руел.
Руел и баща му се разпищяха едновременно, пискливият тенор на Озмънд съзвучно пригласяше на бръмчащия, животински бас на сина му. Монетата потъна в челото на Руел като връх на нагорещен ръжен в каца с масло. Гадна тъмна течност с цвят на дълго запарван чай потече от главата му и обля китката на Джек. Течността беше гореща. Дребни червейчета мърдаха в нея. Те се загърчиха и заизвиваха върху кожата му и той усети, че го хапят. Въпреки това продължи да притиска с пръстите на дясната си ръка монетата и тя потъна още по-дълбоко в главата на чудовището.
— Разкарай се от лицето на този свят, гад проклета! В името на кралицата и в името на нейния син, изчезни от лицето на този свят!
Руел виеше и пищеше. Озмънд виеше и пищеше с него. Подкрепленията бяха спрели и нервно пристъпваха от крак на крак зад гърба на Озмънд. По лицата им бе изписан суеверен ужас. Струваше им се, че Джек расте пред очите им, че излъчва ярка светлина.
Руел се разтресе. Издаде още един клокочещ писък. Черната течност, изтичаща от главата му, промени цвета си в жълт. Един последен червей — дълъг и мътнобял — изпълзя от дупката, пробита от монетата, и падна на пода. Джек го настъпи и го размачка с обувката си. Руел се свлече и се превърна в безформена влажна купчина.
В прашния двор на лагера се понесе такъв отчаян вой от скръб и ярост, че Джек имаше чувството, че ще му се пръсне черепът. Ричард седеше свит на топка, обвил ръце около главата си.
Озмънд продължаваше да вие. Бе захвърлил камшика и пистолета.
— О, ти отвратително момче! — крещеше той и размахваше юмрук към Джек. — Виж какво направи! О, отвратително, гадно, най-гадно момче! Мразя те, мразя те завинаги и още по-завинаги! О, Лъжеязон такъв! Ще те убия! Морган ще те убие! О, моят любим единствен син! Гадно момче! Морган ще те убие за това, което направи! Морган…
Другите подеха вика с шепнещ глас и напомниха на Джек за момчетата от дома „Слънчева светлина“. „Кажете: «алилуя»!“ И след това изведнъж замлъкнаха, понеже се понесе друг звук.
Джек мигновено се сети за приятния следобед, който беше прекарал с Вълк, докато двамата бяха седели край потока и наблюдавали пасящото му стадо, а Вълк му бе разказвал за семейството си. Наистина беше приятно… изключително приятно, докато не се бе появил Морган.
Но сега Морган отново пристигаше и както и тогава не само се пренасяше, а гръмовно пореше пространството и раздираше въздуха.
— Морган! Това е…
— … Морган, господарят на…
— Господарят на Орис…
— Морган… Морган… Морган…
Раздиращият въздуха звук ставаше по-силен и по-силен. Вълкодлаците се свиваха в праха. Озмънд пристъпваше напред-назад с танцова стъпка, черните му ботуши настъпваха металните шипове на камшика.
— Лошо момче! Гадно момче! Сега ще си платиш! Морган пристига! Морган пристига!
Въздухът на четири-пет метра вдясно от Озмънд започна да трепти като въздуха над горяща пещ.
Джек се огледа и видя, че Ричард се е свил между автоматите, амунициите и гранатите като невръстно хлапе, заспало, както си е играло на война. Само че приятелят му не спеше и това не бе игра и ако Ричард видеше баща си да пристъпва от дупката между световете, като нищо можеше да загуби разсъдъка си.
Джек коленичи до него и го прегърна. Раздиращият звук се засили и изведнъж той чу как гласът на Морган яростно изрева:
— Какво прави влакът тук сега, глупаци такива?
— Лъжеязонът уби сина ми — проплака Озмънд.
— Тръгваме, Ричи — прошепна Джек и още по-стегнато обви ръце около раменете му. — Време е да скочим от кораба.
Той затвори очи, съсредоточи се… и усети характерното леко замайване, когато двамата се пренесоха.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Ричард си спомня
1.
Почувствува нещо като превъртане настрани и надолу, сякаш между двата свята имаше някакъв склон. Преди окончателно да се гмурне в нищото, Джек някак си смътно и отдалече дочу писъците на Озмънд.