— Лоши! Всички момчета! Аксиома! Всички момчета! Гадни! Гадни!
За миг бяха в разредено пространство. Ричард извика. После Джек удари едното си рамо в земята. Главата на Ричард го блъсна в гърдите. Прегърнал приятеля си, Джек продължи да лежи, без да отваря очи. Душеше и се ослушваше.
Тишина. Не абсолютна и пълна, но почти — чуваше се чуруликането на две-три птички.
Въздухът бе прохладен, миришеше на сол. Добра миризма… но не толкова, колкото уханията на Териториите. Дори тук — където и да беше това тук — Джек усещаше, че отдолу се надига и друга миризма, приличаща на вонята, напоила асфалта между колонките на бензиностанция. Беше миризмата, която се получава, когато твърде много хора карат твърде много коли, миризмата, отровила цялата атмосфера. Носът му бе свикнал с нея и я долавяше даже тук, на мястото, където не чуваше движение на коли.
— Джек? Добре ли сме?
— Да — отвърна Джек и отвори очи, за да види дали казва истината.
Първият му поглед го наведе на ужасната мисъл, че някак си във френетичния си устрем да измъкне оттам себе си и Ричард преди да е пристигнал Морган, не се бе пренесъл в Американските територии, а просто бе преместил себе си и приятеля си напред във времето. Това сякаш бе съвсем същото място, но остаряло и запустяло, сякаш бяха минали още един-два века. Влакът продължаваше да стои на релсите и той единствен изглеждаше същият. Всичко друго се бе променило. Релсите, които пресичаха буренясалия плац и продължаваха Бог знае накъде, бяха покрити с дебел слой ръжда. Траверсите изглеждаха изгнили и гъбясали. Високи бурени растяха между тях.
Джек неволно стисна Ричард, който изохка и отвори очи.
— Къде сме? — попита той и се огледа. На мястото, на което се бе намирала казармата, се виждаше заобленият метален покрив на някаква сграда, покрит тук-там с ръждиви петна. Останалата част от сградата бе скрита зад гъст бръшлян. Отпред самотно стърчаха два стълба, вероятно преди време поддържали някаква табела. От самата табела нямаше и помен.
— Не знам — отвърна Джек и докато гледаше към мястото, на което си спомняше, че бе имало подредени препятствия, и на което сега се провиждаше утъпкана пътека, обрасла с остатъци от флокс и златник, сподели най-лошите си страхове: — Може би сме се преместили напред във времето.
За негово изумление Ричард се изсмя.
— Хубаво е човек да знае, че в бъдещето нищо няма да се промени. — Той посочи лист хартия, закрепен на един от стълбовете. Бе поизбелял от времето, но буквите все още се разчитаха:
„Минаването забранено!
По нареждане на шерифа на окръг Мендосино и
по нареждане на полицията на щата Калифорния
НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ГЛОБЯВАТ!“
2.
— Е, щом знаеше къде сме, защо попита? — сопна се Джек, който хем се чувствуваше като глупак, хем изпитваше огромно облекчение.
— Тогава още не го бях видял — отвърна Ричард и целият гняв на Джек се стопи. Приятелят му изглеждаше ужасно. Изглеждаше така, сякаш развиваше някаква странна туберкулоза, която разяждаше съзнанието вместо дробовете му. И това не се дължеше само на пътешествието до Териториите и обратно, понеже Ричард сякаш бе започнал да свиква с нещата там. Не, сега той знаеше и нещо друго. Не само реалността бе коренно различна от грижливо изгражданите му представи. С това приятелят му би могъл да свикне и да се примири, ако му се дадеше достатъчно време. Но да откриеш, че баща ти е един от хората с черните шапки, едва ли е едно от най-приятните и рутинни неща в живота.
— Добре — каза Джек, като се опитваше гласът му да звучи радостно. Той наистина се чувствуваше почти радостен и смяташе, че спасяването от чудовище като Руел би накарало даже човек, умиращ от бързоразвиващ се рак, да се чувствува почти радостен. — Хайде, Ричи, път ни чака.
— Къде отиваме?
— Не знам, но сигурно някъде тук наблизо. Поне така ми се струва.
— В Пойнт Венути ли?
Джек обърна глава и се втренчи в него. Изморените очи на Ричард изглеждаха безизразни.
— Защо реши така?
— Там ли отиваме?
Джек сви рамене. „Може би. А може би не.“ Бавно тръгнаха през обраслия с бурени плац и Ричард смени темата.
— Всичко това истина ли беше? — Приближаваха се към ръждясалата двойна порта. — Имаше ли поне частица истина във всичко това?
— Прекарахме няколко дни в един електрически влак, който се движеше с четиридесет километра в час — отвърна Джек. — Освен това някак си стигнахме от Спрингфийлд, Илиной, в северна Калифорния, близо до брега на океана. Сега ти ми кажи, дали е било истина.