— Да… но…
Джек вдигна дясната си ръка. Китката й бе покрита с възпалени червени петънца, които сърбяха и смъдяха.
— Погледни това. Така ме подредиха червеите, които падаха от главата на Руел Гардънър.
Ричард се обърна встрани и шумно повърна.
Джек го прихвана. Имаше чувството, че в противен случай Ричард просто ще се свлече на земята. Ужаси се като усети колко много е отслабнал приятелят му, колко горещо е тялото му под ученическата риза.
— Извинявай, че го казах. Беше жестоко от моя страна — каза той, когато видът на Ричард се подобри малко.
— Да, наистина беше, но предполагам, че то бе единственото нещо, което можеше да… знаеш какво…
— Да те убеди ли?
— Да, струва ми се. — Ричард го погледна с беззащитните си, наранени очи. Цялото му чело се бе покрило с пъпки. Херпеси ограждаха устата му. — Джек, трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш… направо. Искам да те попитам…
„О, знам какво искаш да ме попиташ, Ричи.“
— След няколко минути — каза Джек. — Ще стигнем до въпросите и отговорите, които знам, след няколко минути. Но първо трябва да се погрижим за нещо друго.
— За какво?
Вместо да отвърне, Джек се приближи до малкия влак. Застана до него и го огледа. Ниска машина и два вагона — открит и закрит. Дали някак си бе успял да пренесе цялото това нещо в северна Калифорния? Едва ли. Пренасянето с Вълк бе дребна работа, издърпването на Ричард в Териториите от двора на „Тейър“ за малко не му беше откъснало ръката, но и двете бяха изисквали съсредоточаване и напрягане на съзнанието от негова страна. Доколкото можеше да си спомни, той изобщо не бе мислил за влака в момента на пренасянето, единствената му мисъл беше да успее да измъкне Ричард от лагера на вълкодлаците, преди той да види своя старец. Освен това при пренасянето си от единия в другия свят обикновено всичко друго се променяше в известна степен — актът на пренасянето, изглежда, изискваше и някаква трансформация. Ризите биха могли да станат къси палтенца, джинсите — вълнени панталони, парите — съчленени броеници. А този влак изглеждаше тук точно такъв, какъвто бе изглеждал и там отвъд. Морган бе успял да създаде нещо, което не загубваше нищо при пренасянето си.
„Освен това те носеха сини дънки там отвъд, Джеки.“ „Дааа. И въпреки че Озмънд държеше верния си камшик, той държеше и пистолет.“
„Пистолетът на Морган. Влакът на Морган.“ Джек настръхна. Чу Андерс да промърморва: „Лоша работа.“ Точно така. Много лоша работа. Прав беше Андерс. „Демони, наблъскани един до друг.“ Джек се пресегна към кабината, взе един от автоматите, сложи му нов пълнител и тръгна обратно към мястото, откъдето Ричард го наблюдаваше блед и замислен.
— Това изглежда като изоставен тренировъчен лагер на Гражданската отбрана — каза той.
— Имаш предвид едно от местата, където войниците на бъдещето се подготвят за Третата световна война, така ли?
— Ами да, нещо такова. Подобни лагери има на две-три места в северна Калифорния… те се създават и процъфтяват някой и друг месец, но когато избухването на Третата световна война отново се отдалечи за неопределено време, хората загубват интерес или закриват лагерите заради търговия с оръжие или наркотици, или нещо такова. Знам го от… от баща ми.
Джек не отвърна.
— Какво ще правиш с автомата, Джек?
— Ще се опитам да се отърва от този влак. Някакви възражения?
Ричард потрепери и направи отвратена гримаса.
— Абсолютно никакви.
— Как мислиш, дали ще стане с автомата? Ако стрелям в пластичния експлозив?
— С един куршум едва ли ще успееш, но можеш да опиташ с цял пълнител.
— Ами в такъв случай да проверим. — Джек махна предпазителя.
Ричард сграбчи ръката му.
— Не мислиш ли, че ще бъде по-разумно да се преместим до оградата, преди да започнеш с експеримента си?
— Добре.
Застанал до покритата с бръшлян ограда, Джек насочи автомата към пакетите с експлозив. Дръпна спусъка и автоматът раздра тишината. Изстрелите прозвучаха ужасяващо силно в тихия като параклис двор. Птички изненадано изкряскаха от страх и литнаха, за да търсят по-тихи места. Ричард се намръщи и затисна ушите си с длани. Брезентът се вееше и танцуваше. След това автоматът замлъкна, въпреки че Джек продължаваше да натиска спусъка. Пълнителят беше свършил, а влакът все така си стоеше на релсите.
— Е — каза Джек, — това беше страхотно. Случайно да имаш някаква друга и…
Откритият вагон избухна с гръм и се обви в сини пламъци. Джек видя как той просто подскочи върху релсите, сякаш някой го бе повдигнал нагоре. Той хвана Ричард за врата и го натисна надолу.