Експлозиите продължиха дълго. Изкривени парчета метал хвърчаха на всички страни. Върху заобления покрив на сградата се изсипа истински метален дъжд. От време на време някое по-голямо парче издаваше звук като китайски гонг или изхрущяваше така, като че ли нещо наистина обемисто бе решило да влезе оттам. След това нещо удари оградата точно над главата на Джек и остави дупка по-голяма от двата му юмрука и той реши, че е време да се измитат. Хвана Ричард и го задърпа към портите.
— Не! — извика Ричард. — Релсите!
— Какво?
— Рел…
Нещо прелетя над тях и момчетата се наведоха. Главите им се чукнаха.
— Към релсите — извика Ричард и заразтрива черепа си с бледата си ръка. — Не към пътя! Към релсите!
Джек бе озадачен, но не зададе въпрос. Така или иначе трябваше да тръгнат нанякъде.
Запълзяха покрай оградата като войници, пресичащи ничия земя. Ричард бе малко по-напред и водеше към отвора в оградата, през който релсите излизаха от двора. Докато пълзяха, Джек погледна през рамо. По-голямата част от влака сякаш просто се беше изпарила. Изкривени парчета метал — някои разпознаваеми, повечето не — лежаха в широк кръг около мястото, на което влакът се бе върнал в Америка, където е бил построен, продаден и платен. Това, че те не бяха убити от някой летящ шрапнел, бе изумително. Това, че даже не бяха одраскани, изглеждаше почти невероятно.
Най-лошото вече бе минало. Бяха се измъкнали от изоставения лагер. Стояха прави (все още готови да се наведат и да побягнат, ако последват остатъчни експлозии).
— Джек, на баща ми няма да му хареса, че вдигна във въздуха влака му — каза Ричард.
Гласът му беше съвършено спокоен, но когато го погледна, Джек видя, че Ричард плаче.
— Ричи…
— Не, изобщо няма да му хареса — повтори Ричард, сякаш си отговаряше сам.
3.
Между железопътните релси, водещи извън лагера в посока, която според Джек бе приблизително южна, растеше гъста ивица високи до коленете бурени. Самите релси, отдавна неизползувани, бяха ръждясали и на места странно извити — накъдрени почти вълнообразно.
„Това е от земетресенията“ — със страхопочитание си помисли Джек.
Зад тях пластичният експлозив продължаваше да избухва сегиз-тогиз. Джек тъкмо решаваше, че всичко окончателно е свършило, и отново чуваше дълъг, дрезгав звук, сякаш някой великан си прочистваше гърлото. Веднъж погледна назад и видя черен облак дим, увиснал в небето. Ослуша се за пращене на огън (като всеки, живял известно време на калифорнийския бряг, той се страхуваше от пожари), но не чу. Даже горите тук изглеждаха новоанглийски — гъсти и натежали от влага. Цялата местност със сигурност беше пълна противоположност на кафеникавия пейзаж на южна Калифорния и нейния сух като кибрит въздух. Горите бяха толкова свежи, че му изглеждаха почти самодоволни. Самата железопътна линия приличаше на бавно стесняваща се пътека между настъпващите дървета, храсти и плъзнал навсякъде бръшлян („Бас хващам, че е отровен“ — помисли си Джек и несъзнателно почеса изпохапаната си китка) със свой почти огледален образ от ивица бледо-синьо небе. Даже чакълът по линията беше покрит с мъх. Мястото изглеждаше уединено — място, изпълнено с тайни.
Джек наложи бърза крачка и то не само с цел да се отдалечат преди да се покажат полицаите или пожарникарите. Бързата крачка осигуряваше мълчанието на Ричард. Той вървеше твърде трудно, за да може да продължи да говори… или да задава въпроси.
Бяха изминали може би около три километра и Джек тъкмо се поздравяваше за този задушаващ разговора номер, когато Ричард с тънък, разтреперан глас извика:
— Хей, Джек…
Обърна се тъкмо навреме, за да види как приятелят му, който бе малко поизостанал, полита напред. Беше бял като платно. Джек едва успя да го хване. Ричард сякаш се беше стопил.
— Господи, Ричард!
— Чувствувах се добре до преди секунда-две — каза Ричард със същия тънък, разтреперан глас. Дишането му беше твърде бързо, твърде сухо. Очите му бяха полузатворени. Джек виждаше само част от сините му ириси. — Просто… ми се зави свят. Съжалявам.
Зад тях се разнесе нова експлозия, последвана от изтракващия звук на падащи върху ламаринения покрив на сградата метални останки. Джек погледна нататък, след това тревожно се втренчи в релсите, водещи напред.
— Можеш ли да се държиш за мен? Ще те понося на конче — каза той и си спомни за Вълк.
— Мога.
— Ако не можеш, кажи.
— Джек, ако не можех да се държа, нямаше да ти казвам, че мога. — В гласа му се усетиха насърчаващи нотки, нещо от предишния Ричард.
Джек го пусна. Приятелят му стоеше там и се олюляваше. Изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го катурне с едно духване в лицето. Джек се обърна и клекна върху една от разядените траверси. Направи с ръцете си стреме и Ричард обви собствените си ръце около шията му. Джек се изправи и закрачи напред по траверсите. Вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Изглежда изобщо нямаше да бъде проблем за него да носи Ричард и то не само защото приятелят му бе отслабнал. Джек бе влачил бурета с бира, бе пренасял кашони и брал ябълки. Беше прекарал доста време в Далечното поле на Сънлайт Гардънър, където бе вадил камъни — кажете „алилуя“. И всичко това го беше направило по-як и по-жилав. Но жилавостта бе проникнала твърде дълбоко във фибрите на самата му същност, за да се приеме, че това се дължи единствено на нещо толкова елементарно и безсмислено като физическите упражнения. Нито пък можеше да се разгледа като проста зависимост от пренасянето му напред-назад между двата свята или от това, че другият свят — прекрасен и величествен, както само той можеше да бъде — бе сложил своя отпечатък върху него. Джек смътно се досещаше, че се опитва да направи нещо повече, отколкото просто да спаси живота на майка си. От самото начало се беше опитвал да направи нещо по-значимо от това. Опитваше се да извърши добро дело и смътно долавяше, че подобни побъркани начинания винаги действуват закаляващо. Той наистина затича.