— Ако ме разболееш от морска болест — каза Ричард с глас, подскачащ в съзвучие със стъпките на Джек, — ще повърна точно върху главата ти.
— Знам, че мога да разчитам на теб, Ричи — задъхан отвърна Джек и се ухили.
— Доста глупаво се чувствувам тук горе. Сякаш съм на кокили.
— Вероятно така и изглеждаш, приятелче.
— Не ме… наричай приятелче — прошепна Ричард и усмивката на Джек стана още по-широка и той си помисли: „О, Ричард, приятелю мой, бъди жив и здрав навеки!“
4.
— И преди бях виждал този човек — прошепна Ричард над главата на Джек.
Той се сепна. Бе качил Ричард на раменете си преди десетина минути и бяха изминали още километър-два, но все още не се забелязваше какъвто и да било признак на цивилизация. Само релси и миризма на сол във въздуха.
„Дали релсите наистина отиват там, където мисля, че отиват?“ — чудеше се Джек.
— Кой човек?
— Човекът с камшика и пистолета. Познах го. Виждал съм го и преди.
— Кога? — задъхано попита Джек.
— Много отдавна. Когато бях малък. — Ричард замълча и след това неохотно добави: — По същото време, когато ми се присъни… онзи странен сън в дрешника… Само дето предполагам, че не е било сън, нали?
— Аха.
— А човекът с камшика бащата на Руел ли беше?
— Ти как мислиш?
— Че беше — мрачно отвърна Ричард.
Джек спря.
— Ричард, накъде отиват тези релси?
— Ти знаеш накъде отиват — отвърна Ричард с някакво странно спокойствие.
— Да, мисля, че наистина знам, но искам да го чуя от теб. — Джек замълча. — Струва ми се, че имам нужда да го чуя от теб. Накъде отиват тези релси?
— Отиват в град на име Пойнт Венути — каза Ричард и сякаш отново щеше да се разплаче. — Там има един голям хотел. Не знам дали това е мястото, което търсиш, но мисля, че вероятно е то.
— Аз също — въздъхна Джек и отново тръгна. Придържаше краката на Ричард с ръце, болката в гърба му ставаше все по-силна, но той неотлъчно следваше посоката на релсите, които щяха да го заведат — да ги заведат — до мястото, където се намираше спасението на майка му.
5.
Докато вървяха, Ричард разказваше. Той не започна веднага с участието на баща си в тази побъркана история, но бавно се приближаваше към него.
— Отдавна познавам този човек — каза Ричард. — Абсолютно съм сигурен. Той идваше вкъщи. Винаги влизаше отзад, през черния вход. Не звънеше на звънеца, нито чукаше. Просто някак си… подраскваше по вратата и мен винаги ме полазваха тръпки. Толкова се страхувах от него, че всеки път аха да се напишкам. Той беше висок човек. О, на малките хлапета възрастните винаги им се струват високи, но той наистина беше много висок. Косата му бе съвсем бяла. Обикновено носеше тъмни очила, а понякога слънчеви очила с огледални стъкла. Когато видях по телевизията репортажа за него, веднага разбрах, че и преди съм го срещал някъде. Същата вечер баща ми се занимаваше с някакви документи на горния етаж. Аз седях пред телевизора и когато той влезе и видя какво дават, едва не си изпусна чашата. След това бързо-бързо превключи на друг канал.
Ричард помълча, след това добави:
— Само че по времето, когато идваше вкъщи при баща ми, той не се наричаше Сънлайт Гардънър. Не мога да си спомня как точно беше името му. Но бе нещо като Банлънд… или Орлънд…