— Джек, ти не разби…
— Да, наистина не разбирам. Бях изморен и ти ми предложи легло. Хубаво. Бях гладен и ти ми намери храна. Страхотно! Но това, от което имах най-голяма нужда, бе да ми повярваш. Знаех, че очаквам твърде много, но по дяволите, Ричард, ти си познавал човека, за когото ти говоря! Знаел си, че има нещо общо с баща ти, но просто каза нещо от сорта: „Бедният Джек е прекарал твърде много време под горещото слънце на Сийбрук Айланд и дрън-дрън-дрън!“ Господи, Ричард, мислех, че сме по-добри приятели!
— Ти все още не разбираш!
— Какво? Че си бил твърде уплашен от измишльотините на Сийбрук Айланд, за да ми повярваш поне малко? — Гласът на Джек трепереше от възмущение.
— Не. Страхувах се от нещо по-лошо.
— Така ли? — Джек спря и агресивно се вгледа в бледото, отчаяно лице на приятеля си. — И какво би могло да бъде по-лошо от това за Ричард Рационалния?
— Страхувах се — със съвършено спокоен глас отвърна Ричард, — страхувах се, че ако науча повече за всички тези тайни… за Озмънд или за онова, което преживях в дрешника тогава, няма да мога да обичам баща си повече. И бях прав.
Ричард покри очи с тънките си мръсни пръсти и заплака.
6.
Джек стоеше, гледаше плачещия Ричард и се проклинаше за сетен път. Нямаше значение какъв е Морган, след като той все пак беше баща на Ричард Слоут. Та нима не виждаше как духът му продължава да наднича от формата на ръцете на Ричард и от скулите на лицето му. Да не би случайно да беше забравил това? Не, но за миг горчивото му разочарование от Ричард просто го беше заслепило. Пък и нарастващата му нервност си бе казала думата. Талисманът беше много, много близо и той усещаше това с нервните си окончания по начина, по който конят помирисва вода в пустинята или далечен пожар в прерията и нервно се изправя на задните си крака.
„Да, добре, но се предполага, че този човек е най-добрият ти приятел, Джеки! Плаши се и повече, ако трябва, но не си го изкарвай на Ричард. Момчето е болно, в случай че не си забелязал.“
Той протегна ръка към Ричард. Ричард се опита да го отблъсне, но на него не му минаваха такива и той го прегърна. Двамата стояха на средата на изоставената железопътна линия, главата на Ричард се облягаше на рамото на Джек.
— Чуй — притеснено каза той, — опитай да не се тревожиш твърде много за това… знаеш… за всичко… просто недей, Ричи. Опитай се някак си да свикнеш с промените, ако можеш.
„Джек, това прозвуча наистина глупаво. Все едно да кажеш на някой, че е болен от рак, ама да не се тревожи, понеже съвсем скоро ще пуснат «Междузвездни войни» на видеокасети и той ще се ободри.“
— Да — каза Ричард и се отдръпна от Джек. Сълзите бяха оставили чисти следи по мръсното му лице. Той изтри очите си с ръка и опита да се усмихне. — „Сичко шъ бъде добре и сичко шъ бъде добре…“
— „И сички неща наистина шъ бъдат наред“ — включи се и Джек и те едновременно довършиха, после едновременно се засмяха и това беше добре.
— Хайде да тръгваме — каза Ричард.
— Накъде?
— Към твоя талисман. Като те слушам, ми се струва, че най-вероятно се намира в Пойнт Венути. Това е първият град по линията. Хайде, Джек. Тръгваме. Но недей да вървиш бързо, още не съм ти разказал всичко.
Джек го погледна въпросително и те отново тръгнаха, но бавно.
7.
Сега, когато се беше счупила стомната и Ричард си бе разрешил да започне да си припомня разни неща, той се оказа неочакван източник на информация. На Джек все повече му се струваше, че е започнал да реди някакъв пъзъл, без да знае, че няколко от най-важните парчета липсват. А през цялото време те са били в Ричард. Ричард бил ходил и преди в лагера на Гражданската отбрана. Това бе първото парче. Той бил собственост на баща му.
— Сигурен ли си, че това е същото място? — недоверчиво попита Джек.
— Сигурен съм. То ми се стори познато още там отвъд, но когато се върнахме… когато се върнахме тук… бях съвсем сигурен.
Джек кимна. Не знаеше какво друго да направи.
— Отсядахме в Пойнт Венути. Винаги отсядахме там, преди да дойдем тук. Влакът беше голямо преживяване. Колко бащи притежават свои собствени влакове, искам да кажа.
— Малко — съгласи се Джек. — Предполагам, че Диамантеният Джим Брейди и някои други са имали частни влакове, но не знам дали са били бащи.
— О, татко не е от тяхната категория — каза Ричард и се поусмихна, а Джек си помисли: „Приятелю, ти може би ще бъдеш изненадан.“
— В Лос Анжелос вземахме кола под наем и с нея отивахме до Пойнт Венути. Там отсядахме в един мотел. Само двамата. — Ричард замълча. Очите му се бяха замъглили от обич и спомени. — После — след като се помотавахме малко насам-натам — обикновено отивахме с влака на татко до лагера „Рединис“. Влакът всъщност беше съвсем малък.