— Лагер „Рединис“ ли?
Ричард сякаш не го чу. Беше се втренчил в ръждясалите релси. Те бяха цели тук, но Джек си помисли, че приятелят му може би си спомня изкривените и накъдрени участъци, покрай които бяха минали. На някои места краищата им просто стърчаха във въздуха като скъсани струни на китара. Джек предполагаше, че релсите в Териториите са в чудесно състояние — редовно и съвестно поддържани.
— Тук по-рано е имало теснолинейка. През тридесетте, както ми каза баща ми. Червената линия на окръг Мендосино. Само че тя не е била собственост на окръга, а на частна компания, която фалирала, понеже в Калифорния… знаеш, нали?
Джек кимна. В Калифорния всичко живо ползуваше коли.
— Ричард, защо никога не си ми споменавал за това място?
— Това беше едно от нещата, които татко ме бе помолил никога да не ти казвам. Ти и родителите ти знаехте, че понякога почиваме в северна Калифорния и той каза, че това е без значение, но че не трябва да ти казвам за влака или за лагера „Рединис“. Каза ми, че ако се изпусна, Фил щял да побеснее, понеже било страхотна тайна. — Ричард въздъхна. — Каза, че ако се изпусна, никога няма да ме вземе отново със себе си. Смятах, че не иска да се знае, понеже са съдружници. Но все пак предполагах, че в цялата работа може би се крие нещо повече. — Ричард отново въздъхна. — Теснолинейката фалирала заради колите и магистралите. Джек, имаше нещо в мястото, на което ме заведе. Колкото и да беше странно, то не миришеше на въглеводороди. Бих могъл да ти обясня по-подробно.
Джек отново кимна, но не каза нищо.
— Компанията най-накрая продала цялата линия — заедно с лицензията и всичко останало — на някаква строителна компания. Те мислели, че хората ще започнат да се местят към вътрешността на страната. Само че това не станало.
— И тогава я купил баща ти.
— Да, така предполагам. Не знам със сигурност. Той никога не говореше много за купуването на линията… или за подмяната на релсите с тези.
„Бая труд трябва да е хвърлил за това“ — помисли си Джек и после се сети за рудниците на Морган дьо Орис и за робите в тях.
— Знам, че ги е подменил, понеже ми попадна някаква книга за железниците и разбрах каква точно е разликата между теснолинейка и влак.
Джек коленичи и наистина видя едва забележими вдлъбнатини, успоредни на съществуващите релси.
— Той имаше малък червен влак — замечтано каза Ричард. — Само машина и два вагона. Движеше се с дизелово гориво. Винаги говореше със смях за него и казваше, че единственото нещо, което отделя мъжете от момчетата, е цената на играчките им. На хълма над Пойнт Венути имаше старо депо. Качвахме се дотам с взетата под наем кола, паркирахме и влизахме вътре. Още си спомням миризмата му — на нещо отлежало, но приятно… на дълго събирана слънчева светлина… А вътре беше влакът. И татко… татко казваше: „Всички за лагера «Рединис» да се качват! Ричард, купи ли си билет?“ И след това пиехме лимонада… или чай с лед… и седяхме в кабината… понякога той караше някакви неща отзад… доставки… но ние седяхме най-отпред… и… и… — Ричард преглътна и прекара ръка през очите си. — И беше чудесно. Само аз и той. Двамата. — Неловко се огледа. В очите му блестяха сълзи. — В онези дни в лагера „Рединис“ имаше обръщател за влака. В онези отдавна отминали дни…
Ричард изхлипа.
— Ричи… — Джек посегна да го докосне.
Той блъсна ръката му, отдръпна се и избърса сълзите от бузите си.
— Не бе толкова обрасло тогава — каза той и се усмихна. Поне се опита. — Нищо не бе толкова обрасло тогава, нали, Джек.
— Не — съгласи се Джек и откри, че самият той също плаче. „О, Ричард. О, скъпи приятелю.“
— Не, не беше — повтори Ричард, усмихна се, огледа настъпващите дървета и отри сълзите си с опакото на мръсните си ръце — нищо не бе толкова обрасло тогава. В отдавна отминалите дни, когато бяхме само хлапета. Когато всички живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място. — Той погледна към Джек и се помъчи да се усмихне. — Джек, помогни ми. Имам чувството, че кракът ми е хванат в някакъв глупав капан и ще… ще…
После Ричард падна на колене с коса, залепнала за измореното му лице, и Джек се смъкна до него и нямам сили да ви разказвам повече, обаче все пак ще ви прошепна, че те се утешиха един друг доколкото можаха, но както сигурно знаете от собствения си горчив опит, това никога не е съвсем резултатно.
8.
— Тогава оградата беше нова — каза Ричард, когато събра сили да продължи разказа си. Бяха тръгнали отново. В клоните на един висок, як дъб пееше козодой. Миризмата на сол във въздуха бе станала по-силна. — Много добре си спомням. Спомням си табелата на портите. На нея пишеше: "Лагер „Рединис“. Вътре имаше писта с препятствия и въжета за катерене и други въжета, на които увисваш и се залюляваш и се прехвърляш над разни басейни и канавки. Приличаше на лагер за новобранци във флотата от някой филм за Втората световна война. Но хората, които го използуваха, не приличаха на войници от флотата. Бяха дебели и облечени по един и същи начин — със сиви анцузи с надпис: "Лагер „Рединис“, избродиран с малки червени букви върху горнищата, и долнища с червени кантове. Изглеждаха така, сякаш всеки миг аха да получат инфаркт или мозъчен удар. А може би и двете едновременно. Понякога оставахме и през нощта. Два пъти отидохме в петък и останахме чак до понеделник сутрин. Не в сградата с ламаринения покрив, която видя. Тя беше нещо като казарма за хората, които си плащаха, за да влязат във форма.