— Ако наистина са правели това.
— Да, прав си. Ако наистина са правели това. Както и да е. Ние нощувахме в голяма палатка и спяхме на походни легла. Беше доста ветровито. — Ричард отново се усмихна с копнеж. — Но ти си прав, Джек, не всички хора, които се мотаеха там, приличаха на бизнесмени, опитващи се да влязат във форма. Другите…
— Какви бяха другите? — спокойно попита Джек.
— Някои от тях — много от тях — приличаха на едрите космати същества в другия свят — тихо прошепна Ричард. Джек трябваше да се напрегне, за да чува думите му. — На вълкодлаците. Имам предвид, че донякъде приличаха на обикновени хора, но не много. Изглеждаха… недодялани. Разбираш ли?
Джек кимна. Разбираше.
— Спомням си, че малко се страхувах да ги гледам в очите. От време на време в тях припламваха онези странни огньове… сякаш им се бяха подпалили мозъците. Други пък… — Ричард като че ли изведнъж осъзна нещо. — Други пък приличаха на колегата на треньора ми по баскетбол, за когото ти разказах. Онзи с коженото яке, който непрекъснато пушеше.
— Ричард, колко далече е този Пойнт Венути?
— Не знам съвсем точно. Но обикновено вземахме разстоянието за два-три часа, а влакът винаги се движеше бавно. Със скоростта на тичащ човек или малко по-бързо. Едва ли е на повече от тридесет километра от лагера. А може би е и по-близо.
— В такъв случай ние сме на около двадесет километра от него. От…
(от талисмана)
— Да. Сигурно.
Внезапно притъмня и Джек погледна нагоре. Сякаш за да покаже, че сантименталното одухотворяване на природата в края на краищата не е толкова сантиментално, слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Температурата като че ли изведнъж падна с десет градуса. Денят сякаш посивя. Козодоят замлъкна.
9.
Ричард пръв забеляза табелата — варосана квадратна дъсчица, надписана с черна боя. Стоеше от лявата страна на релсите, а около стълба й се бе обвил бръшлян, сякаш за да покаже, че тя е тук от доста дълго време. Текстът обаче бе съвсем актуален и гласеше: „Добрите птички могат да отлетят. Лошите момчета трябва да умрат. Това е последният ви шанс. Вървете си вкъщи!“
— Можеш да си тръгнеш, Ричард — спокойно каза Джек. — С мен всичко е наред. Те без съмнение ще те пуснат да си отидеш. Това изобщо не е твоя работа.
— Аз пък мисля, че може би е.
— Аз те въвлякох във всичко това.
— Не. Баща ми ме е въвлякъл във всичко това. Или може би съдбата. Или Бог. Или Язон. Но който ще да е, аз оставам.
— Добре — каза Джек. — Да вървим.
Когато минаваха покрай табелата, той подскочи, нанесе й доста сносен кунг-фу ритник и я събори.
— Браво, приятелче — каза Ричард и се поусмихна.
— Благодаря, но не ме наричай „приятелче“.
10.
Въпреки че пак бе започнал да изглежда изморен и отпаднал, Ричард не спря да говори през следващия час, докато вървяха по релсите към все по-засилващата се миризма на Тихия океан. Изля поток спомени, които бе потискал в себе си години наред. Джек се стараеше лицето му да не издаде огромното му удивление и… дълбокото състрадание към самотното дете, жадувало жалките трохи бащина обич, чийто образ Ричард рисуваше, неволно или не.
Той поглеждаше бледото му лице, раните по бузите и челото, херпесите около устата, слушаше напрегнатия му, почти шепнещ глас, в който сега, когато Ричард най-сетне имаше удобен случай да разкаже всички тези неща, изобщо нямаше колебание и запъване, и за сетен път се радваше, че Морган Слоут не е негов баща.
Ричард му каза, че си спомня всички забележителности покрай този участък на железопътната линия. На едно място забелязаха провиждащия се над дърветата покрив на някакъв хамбар, върху който все още се мъдреше избеляла реклама на „Честърфийлд Кингсайз“.