— Двадесет вида страхотен тютюн правят двадесет чудесни цигари! — усмихнат изрецитира Ричард. — Само че в онези дни се виждаше целият хамбар.
След това посочи на приятеля си огромен бор с разклонен връх, а петнадесет минути по-късно му каза:
— От другата страна на този хълм стърчеше една скала, която изглеждаше точно като жаба. Хайде да видим дали още я има.
Имаше я и Джек сметна, че наистина прилича на жаба. Малко. Ако понапрегнеш въображението си. „И може би тя помага да бъдеш на три. Или на четири. Или на седем. Или на колкото си.“
Ричард обичал железопътната линия и смятал, че лагерът „Рединис“ наистина си го бивало с пистата за бягане, с препятствията и въжетата за катерене. Но изобщо не харесвал самия Пойнт Венути. След известно напрягане на мозъка той си спомни даже името на мотела, в който отсядал с баща си по време на престоя им в малкия крайбрежен град. Мотел „Кингсланд“, каза той… и Джек откри, че името не го изненадва особено.
Ричард му съобщи, че мотел „Кингсланд“ се намирал съвсем близо до стария хотел, от който баща му сякаш винаги се бил интересувал. Той го виждал от прозореца си, но не го харесвал. Хотелът представлявал огромна, разперена постройка с кули и кулички, фронтони и кубета. На покрива му се въртели безброй медни ветропоказатели със странна форма. Въртели се даже когато нямало вятър, каза Ричард. Ясно си спомнял, че часове наред стоял до прозореца на стаята си и гледал как странните медни творения с форма на полумесец, на бръмбари скарабеи или на китайски идеограми се въртят и въртят и въртят и проблясват под слънчевите лъчи, докато отдолу океанът реве и се пени.
„О, да, докторе, сега си спомням всичко“ — помисли си Джек.
— Хотелът безлюден ли беше? — попита той.
— Да. Продаваше се.
— И как се казваше?
— „Азенкур“. — Ричард замълча и след това, съвсем по детски, добави още един цвят — този, който повечето деца най-вероятно биха оставили в кутията. — Беше черен. От дърво, но дървото изглеждаше като камък. Стар черен камък. И затова баща ми и приятелите му го наричаха така. „Черният хотел“.
11.
Донякъде (но не единствено) за да разведри Ричард, Джек попита:
— Баща ти купи ли и хотела, както е направил с лагера „Рединис“?
Ричард се замисли и след това кимна.
— Да. Така смятам. След известно време. Когато за пръв път ме заведе със себе си, на главния вход висеше табела „Продава се“, която по едно време просто изчезна.
— Но вие никога не сте нощували там, така ли?
— Господи, разбира се, че не! — Ричард потрепера. — Би могъл да ме вкара вътре само завързан с въже… но даже тогава сигурно не бих влязъл.
— Искаш да кажеш, че дори не си влизал?
— Не. Нито съм влизал, нито пък някога ще вляза.
„Ах, Ричи, не са ли те учили, че човек не бива никога да казва «никога»?“
— А баща ти? Той също ли не е влизал?
— Не, доколкото ми е известно — произнесе Ричард с чисто професорски тон и насочи показалец към основата на носа си, сякаш искаше да намести очилата, които не бяха там. — Мога да се закълна, че никога не е влизал. Та той се страхуваше не по-малко от мен самия. Само че аз… аз само се страхувах, докато при него… при него имаше и нещо друго. Този хотел сякаш…
— Какво сякаш?
— Мисля, че той просто му беше влязъл под кожата — неохотно каза Ричард и замълча, потънал в спомени. — Когато бяхме в Пойнт Венути, той всеки ден отиваше и стоеше пред него. Нямам предвид няколко минути или нещо такова, не, той стоеше пред него по два-три часа. Понякога и повече. Обикновено сам. Но не винаги. Имаше… странни приятели.
— Вълкодлаци ли?
— Така ми се струва — почти сърдито отвърна Ричард. — Да, някои от тях сигурно са били вълкодлаци, както ги наричаш. Те изглеждаха непохватни в дрехите си. Постоянно се почесваха, обикновено по онези места, на които не е прието да се почесва един възпитан човек. Други приличаха на заместника на треньора ми по баскетбол. Изглеждаха някак си жестоки и зли. Някои от тях срещах и в лагера „Рединис“… Джек, ще ти кажа нещо. Тези хора сякаш се страхуваха от хотела повече и от баща ми. Те просто се свиваха и трепереха от страх, когато бяха близо до него.
— А Сънлайт Гардънър? Той идваше ли там?
— Аха. Само че в Пойнт Венути приличаше повече на човека, когото видяхме там отвъд…
— На Озмънд, така ли?
— Да. Но тези хора не идваха много често. Обикновено баща ми отиваше сам. Понякога си носеше сандвичи, които му бяха приготвили в ресторанта на мотела, сядаше на една пейка на тротоара срещу хотела и го гледаше, докато си ядеше обяда. Аз стоях до прозореца във фоайето на „Кингсланд“ и гледах как баща ми гледа хотела и лицето му никак не ми харесваше. Изглеждаше уплашено, но в същото време и някак си… някак си злорадо.