— Двама Моргановци или дузини. Няма значение. Две кралици или дузини — дузини кралици в дузини светове, Ричард, помисли за това! Побира ли го мозъкът ти? Дузини от черни хотели! Само че в някои от световете те могат да бъдат черни лунапаркове… или черни стадиони… или не знам още какво. Но, Ричард…
Джек спря, сграбчи Ричард за раменете, обърна го към себе си и се втренчи в него с блеснали очи. Отначало Ричард понечи да се отдръпне, но спря като закован, омаян от огнената красота, излъчваща се от лицето на Джек. Изведнъж, за миг, Ричард повярва, че всички неща са възможни. Изведнъж, за миг, се почувствува излекуван.
— Какво? — прошепна той.
— Някои неща са изключения. Някои хора са изключения. Те са… те са… единствени по природа. Само това мога да измисля, за да го изразя. Те са като него — като талисмана. Единствени по природа. Аз. Аз съм единствен. Имал съм двойник, но той е умрял. Не само в света на Териториите, а във всички светове освен в този. Знам това, чувствувам го. Моят баща също го е знаел. Мисля, че и затова ме е наричал Джек Пътника. Когато съм тук, не съм там. Когато съм там, не съм тук. Ричард, ти също!
Ричард го гледаше онемял.
— Ти едва ли си спомняш, понеже беше в Страната на сънищата, докато говорех с Андерс, но той ми каза, че Морган дьо Орис е имал син. Ръштън. Разбираш ли какъв е бил той?
— Да — прошепна Ричард, все още неспособен да отмести очи от Джек. — Бил е моят двойник.
— Точно така. Андерс каза, че е умрял още като малко момченце. Талисманът е единствен по природа. Ние също. Баща ти обаче не е. Аз видях Морган дьо Орис отвъд. Той наистина прилича на баща ти, но не е баща ти. Ричард, Морган не е можел да влезе в черния хотел. Не може да влезе и сега. Но знае, че ти си единствен по природа, точно както знае, че и аз съм. И затова желае смъртта ми. Той има нужда да си на негова страна, понеже ако тогава реши, че наистина иска талисмана, винаги би могъл да те изпрати да го вземеш, нали?
Ричард се разтрепера.
— Както и да е — мрачно заключи Джек, — едва ли ще му се наложи да се тревожи за това. Ние ще изнесем талисмана, но той няма да го има.
— Джек, аз няма да мога да вляза там — прошепна Ричард, но Джек не го чу, понеже вече вървеше напред.
Ричард затупурка след него.
12.
Превали пладне. Двете момчета вървяха, без да разговарят. Гората се бе смълчала. На две места Джек забеляза дървета със странни чворести дънери и преплетени корени, растящи досами релсите. Видът им никак не му хареса. Струваха му се твърде познати.
Ричард, който вървеше, забил поглед в изчезващите под краката му траверси, се спъна, падна и си удари главата. Джек отново го понесе на конче.
— Джек, ето там! — след цяла вечност извика Ричард.
На височинката пред тях релсите се мушваха в старо депо. Вратите му зееха отворени и зад тях се мержелееше изпълнен със сенки и паяжини сумрак. Зад депото (което нищо чудно някога да било приятно място, както твърдеше Ричард, но на Джек сега му се струваше само изпълнено с призраци) имаше шосе.
Оттатък шосето беше океанът. Джек дочуваше шума на вълните.
— Май стигнахме — с пресъхнало гърло каза той.
— Почти — отвърна Ричард. — Пойнт Венути е на два-три километра по шосето. Господи, бих искал да не се налагаше да ходим там! Джек… Джек? Къде отиваш?
Но Джек не се обърна. Прекрачи релсите, заобиколи едно от странно изглеждащите дървета (точно това по-ниско и от храст) и се насочи към шосето. Високи бурени и треволяци шибаха прокъсаните му джинси. Нещо се раздвижи в сумрака на депото (някогашното частно депо на Морган Слоут) и се чу гаден лигав звук, но Джек дори не погледна нататък.
Стигна до шосето, пресече го и се насочи към брега.
13.
В средата на декември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния океан. Той беше дванадесетгодишно, изключително красиво за възрастта си момче. Океанският бриз отмяташе назад дългата му, може би твърде дълга кестенява коса и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше и мислеше за майка си, която умираше, за приятелите — близки и далечни, живи или не, и за светове в световете, следващи пътя си.
„Изминах пътя — помисли си той и потрепера. — Джек Сойер Пътника стигна от единия до другия бряг.“ Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и той дълбоко си пое дъх. Ето го най-сетне тук, близо до талисмана.
— Джек!
Не се обърна. Не можеше да откъсне поглед от окъпания в слънчева светлина океан, от проблясващите в златно гребени на вълните. Той беше тук, беше успял. Той…
— Джек! — Ричард го разтърси за рамото и го изтръгна от замайването му.