— Какво?
— Погледни! — Ричард учудено му сочеше нещо надолу по шосето, накъдето се предполагаше, че се намира Пойнт Венути. — Виж там!
Джек погледна. Разбра изненадата на приятеля си, но самият той почти не се изненада — или поне не повече от тогава, когато Ричард му бе съобщил името на мотела, в който едно време отсядал с баща си в Пойнт Венути. Не, не се изненада особено, но…
Но беше дяволски приятно отново да види майка си.
Лицето й бе дълго шест метра и много по-младо, отколкото Джек изобщо можеше да си го спомни. Така Лили беше изглеждала на върха на кариерата си. Меднорусата й коса бе опъната назад и завързана на конска опашка. Но безгрижната усмивка, на която не й пукаше от нищо, не можеше да бъде сбъркана. Тя бе нейна, единствено нейна. Никой друг от филмовата гилдия не бе успял да се усмихне по този начин — тя я беше измислила и все още държеше патента. Лили гледаше през голото си рамо. Към Джек… към Ричард… към синия океан.
Това беше майка му… но когато премигна, лицето мъничко се промени. Брадичката стана по-кръгла, скулите — по-заоблени, косата — по-тъмна, очите — още по-наситеносини. Сега към него гледаше лицето на Лаура де Лосиан, майката на Язон. Джек премигна отново и пред него отново беше майка му — майка му на двадесет и осем години, предизвикателно ухилила се на света с радостната си, приканваща към майтап усмивка.
Майка му го гледаше от огромен афиш. В горния му край пишеше:
"Трети годишен филмов фестивал Пойнт Венути, Калифорния Кино „Бъткър“ 10 — 20 декември
Тази година панорама на Лили Кавано — „Кралицата на второкласните филми“
— Джек, това е майка ти — дрезгаво каза Ричард. В гласа му се долавяше страх. — Едва ли е случайно съвпадение. Не може да е, нали?
Джек поклати глава. Не, не беше съвпадение.
Думата, която очите му продължаваха да фиксират, разбира се, беше „кралица“.
— Хайде — каза той на Ричард, — мисля, че почти стигнахме.
Двамата тръгнаха един до друг по шосето към Пойнт Венути.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Краят на пътя
1.
Докато вървяха, Джек внимателно разгледа отпуснатото тяло и лъщящото лице на Ричард, който сякаш се тътреше с последни усилия на волята. Още няколко тлъсти пъпки бяха разцъфнали по страните му.
— Ричи, добре ли си?
— Не. Не особено, но все още мога да вървя. Не трябва да ме носиш. — Той наведе глава и мрачно продължи да мести крака. Джек забеляза, че приятелят му, който имаше толкова много спомени от частната железопътна линия и от малкото частно депо, страда много повече от самия него от сега съществуващата действителност — ръждясали релси, изпочупени траверси, бурени, отровен бръшлян… и като капак — порутена постройка с олющени, избелели стени, постройка, където нещо неспокойно се бе плъзнало в сумрака.
„Имам чувството, че кракът ми е хванат в някакъв глупав капан“ — бе казал Ричард и Джек си помисли, че добре разбира това… но едва ли с дълбокото чувство, с което го приемаше Ричард. Беше сигурен, че той не би могъл да понесе такова нещо. Частица от детството на Ричард бе изпепелена, бе обърната наопаки. Железопътната линия и разнебитеното депо, облещило прозорци без стъкла, сигурно му се бяха сторили като някакви ужасяващи пародии — нови късчета от миналото едно след друго се разрушаваха, докато той научаваше или признаваше все повече и повече неща за баща си. Целият живот на Ричард, както и този на Джек, бе започнал да следва моделите на Териториите, но на Ричард бе дадена много по-малка възможност да се подготви за това превръщане.
2.
Но Джек можеше да се закълне, че това, което бе казал на Ричард за талисмана, е истина — талисманът знаеше, че те идват. Бе започнал да го усеща в мига, когато видя афиша със снимката на майка си. Сега го усещаше още по-силно и настоятелно, сякаш някакво огромно животно се бе събудило на няколко километра от него и земята бе започнала да кънти от мъркането му… или като че ли всички крушки в някаква стоетажна сграда току-що бяха светнали едновременно с блясък, достатъчно силен та звездите да изчезнат… или сякаш някой бе включил най-големия магнит на света и той дърпаше катарамата от колана му, монетите от джоба му и пломбите от зъбите му и нямаше да миряса, докато не го види придърпан в сърцевината си. И всичко това — гръмовното животинско мъркане, внезапната ярка илюминация и магнетичното придърпване — отекваше в гърдите на Джек. Нещо там, в Пойнт Венути, искаше да види Джек Сойер при себе си и го викаше с вътрешния си глас, а това, което Джек Сойер знаеше за него, бе, че то е голямо. Та кое малко нещо би могло да притежава такава сила? Никое! То бе по-голямо от слон, по-голямо от град.