И Джек се зачуди дали ще може да се справи с нещо толкова монументално. Вълшебният зловещ стар хотел бе затвор за талисмана, но може би той е бил поставен там не само за да бъде запазен от зли ръце. Не. Сигурно за всекиго е било трудно да се справя с него, независимо от това, какви са били намеренията му. И Джек си помисли, че вероятно Язон е бил единственият, способен да борави с него, способен да се оправи с него, без да причини зло на себе си или на самия талисман. И като чувствуваше силата и настоятелността, с която го викаше талисманът, Джек можеше само да се надява, че няма да се огъне пред него.
— Някой ден ще разбереш, Рич — приглушено прошепна Ричард. Джек се сепна. — Така каза баща ми. Каза, че ще разбера. — Ще разбереш, Рич.
Джек разтревожено огледа приятеля си.
— Ричард, как се чувствуваш?
В добавка към херпесите, ограждащи устата му, сега той се бе сдобил и с колекция от някакви гадни червени петна и отоци, настанили се между пъпките по челото и слепоочията му, сякаш рояк насекоми бе успял да проникне под повърхността на протестиращата му кожа. За миг Джек си спомни как бе изглеждал Ричард Слоут в деня, когато той се бе прехвърлил през прозореца му в пансиона „Нелсън“ — Ричард Слоут с добре закрепени върху носа очила и напъхано в панталоните пуловерче. Дали щеше да се върне някога онова свръхблаговъзпитано и спретнато момче?
— Все още мога да вървя — каза Ричард. — Но той това ли е имал предвид? Това ли е трябвало да разбера, или да схвана, или каквото, по дяволите…
— По лицето ти се появиха някакви нови неща. Искаш ли да си починеш малко?
— Хм. — Гласът му все още звучеше така, сякаш излизаше от дъното на тинясал варел. — Усещам, че съм се обринал. Сърби ме. Струва ми се, че и целият ми гръб е пламнал.
— Дай да видя — предложи Джек и Ричард спря на средата на шосето и послушен като куче затвори очи и задиша през устата. Червените петна грееха върху челото и слепоочията му. Джек застана зад него и повдигна якето и гърба на мръсната синя риза. Петната тук бяха по-малки и не чак толкова подути и подлютени. Бяха обхванали гърба му от кръста чак до под лопатките.
Ричард обезсърчено въздъхна.
— И тук има обрив, но не е толкова силен — осведоми го Джек.
— Благодаря. — Ричард си пое дъх и вдигна глава. Сивото небе сякаш всеки миг щеше да се стовари върху тях. Океанът кипеше и се пенеше долу в ниското. — Наистина остават не повече от два километра. Ще се справя.
— Ще те взема на конче, когато стане нужда — каза Джек, несъзнателно издавайки убеждението си, че не след дълго Ричард няма да може да върви.
Ричард поклати глава и неуспешно се опита да напъха ризата в панталоните си.
— Понякога си мисля… понякога си мисля, че не мога…
— Ще влезем в хотела, Ричи — каза Джек, хвана го под ръка и почти го повлече напред. — Ти и аз. Заедно. Нямам и най-малка представа какво ще стане, когато се озовем вътре, но ти и аз ще го направим. Без значение кой ще се опита да ни спре. Запомни това.
Ричард го погледна полустрахливо-полупризнателно. Джек забеляза неравномерните очертания на бъдещи подутини, появили се под кожата върху бузите на приятеля му. Отново усети как някаква сила го дърпа, как го притегля напред така, както той теглеше Ричард.
— Имаш предвид баща ми, нали? — Ричард премигна и Джек си помисли, че приятелят му полага усилия да не заплаче — изтощението бе изострило чувствата му.
— Имам предвид всичко — не съвсем честно отвърна той.
— Но какво е трябвало да разбера? Не мога да… — Той се огледа и премигна с късогледите си очи. Джек си спомни, че светът бе загубил ясните си очертания за Ричард.
— Ти вече разбра твърде много, Ричи.
И тогава за миг горчива усмивка изви устните на Ричард. Той бе накаран да разбере много повече от това, което някога бе искал да знае, и Джек откри, че горещо желае онази вечер да бе избягал сам от училището „Тейър“. Но времето, когато можеше да запази невинността на Ричард, беше останало далеч зад тях, ако изобщо някога бе съществувало — Ричард бе съществена част от неговата мисия. Той усети как около сърцето му се обвиват някакви силни ръце. Ръцете на Язон. Ръцете на талисмана.
— Следваме пътя си — каза той и Ричард изравни крачки с неговите.
— Ще видим ли татко в Пойнт Венути?
— Ще се грижа за теб, Ричард. Ти си стадото сега.
— Какво?
— Никой няма да те нарани, освен ако ти самият не се издереш до смърт.
Ричард тихичко си мърмореше, докато се тътреха по шосето. Не отместваше ръце от възпалените си слепоочия — чешеше ги и ги дращеше безспир. От време на време забиваше пръсти в косата си, чешеше се като куче и грухтеше, облекчен донякъде.