3.
Малко след като Ричард вдигна ризата си и показа червените мехури, осеяли гърба му, видяха първото от дърветата на Териториите. Растеше до шосето, точно на пътя им. Тъмните му изкривени клони и дебелата му, груба кора надничаха между червеникавата, восъчна плетеница от отровен бръшлян. По чворестата му кора зееха дупки — страховити уста и очи. Долу между сплетения бръшлян шушнеха недоволни корени, шушнеха и разместваха восъчните листа, които се поклащаха като че ли ги духаше вятър.
— Хайде да пресечем шосето — предложи Джек.
Надяваше се, че Ричард не е забелязал дървото. Зад гърба си продължаваше да чува как дебелите, еластични корени се провират между бръшляна.
„Това момче ли е? Може ли тук наистина да има момче? Сигурно е някое много специално момче, а?“
Ръцете на Ричард продължаваха обиколката си — мишници, рамене, слепоочия, теме — и отново по същия маршрут. Избилата по бузите му втора вълна отоци приличаше на ужасен грим — той с успех би могъл да изпълни ролята на малолетно чудовище в някой от старите филми на Лили Кавано. Джек забеляза, че червеникавите петна на обрива по ръцете му бяха започнали да се сливат и да оформят огромни ивици.
— Ричи, наистина ли все още можеш да вървиш? — попита той.
Ричард кимна.
— Да. Поне засега. — После погледна с присвити очи назад през пътя. — Това не беше обикновено дърво, нали? Никога не съм виждал такова, даже и в книга. То беше от Териториите, нали?
— Страхувам се, че да.
— Това означава, че Териториите наистина са близо, а?
— Да, предполагам.
— Значи нагоре ще има още такива дървета, така ли?
— Щом знаеш отговора, защо питаш? — сопна се Джек. — О, Язон, и аз съм един… Извинявай, Ричи. Просто се надявах, че не си го видял. Да, струва ми се, че нагоре наистина ще има още. Трябва да внимаваме да не заставаме твърде близо до тях — въздъхна той и си помисли, че във всеки случай „нагоре“ едва ли правилно определя посоката, в която се движеха. Шосето определено се спускаше стръмно надолу и всеки тридесет метра сякаш все повече го отдалечаваха от светлината. Всичко наоколо изглеждаше като завладяно от Териториите.
— Би ли погледнал пак гърба ми? — помоли Ричард.
— Разбира се. — Джек отново повдигна ризата му. Успя да не издаде звук, въпреки че му идеше да изстене. Целият гръб на Ричард бе покрит с подути червени мехури, които сякаш излъчваха топлина. — Изглежда малко по-зле.
— Така си и мислех. Само малко, така ли?
— Аха.
„Не след дълго — помисли си Джек — Ричард ще изглежда като куфар от крокодилска кожа. Момче-крокодил, син на човек-слон.“
Малко по-нататък две дървета растяха заедно, увили покритите си с брадавици дънери по начин, предполагащ главно насилие, а не любов. Джек втренчено ги огледа, докато бързешком минаваха покрай тях, и му се стори, че вижда как черните дупки в кората им се разтварят насреща им като усти и им изпращат псувни или целувки. Беше сигурен, че чува плачливия глас на преплетените им корени. (Момче! Тук има момче! Нашето момче е тук!)
Въпреки че беше едва средата на следобеда, цареше полумрак. Въздухът изглеждаше замъглен като снимка от стар вестник. Там където по банкета на шосето бе расла трева, там където бяха цъфтели дребни бели цветчета, земята бе покрита с ниски бурени. Лишени от цветове и листа, те приличаха на свити на кълбо змии и миришеха на дизелово гориво. От време на време слънцето прорязваше зърнестия здрач като слаб оранжев огън. Джек си спомни за една нощна снимка на Гари, Индиана, която бе видял преди години — адски огньове, поддържани с отрова, пламтят в черно отровено небе. Там някъде от ниското талисманът го дърпаше толкова сигурно, сякаш беше някакъв великан, хванал с ръце дрехите му. Връзката на всички възможни светове. Той щеше да вкара Ричард в този ад — и да се бори за живота му с всичките си сили — даже ако трябваше да го влачи по земята за глезените. И Ричард сигурно бе видял решимостта, изписала се по лицето му, защото продължаваше да се тътри до него и да чеше раменете и лицето си.
„Ще го направя — рече си Джек и се помъчи да не забелязва, че просто сам си дава кураж. — Ще го направя, даже ако трябва да премина през дузина различни светове.“
4.
На двеста метра по-надолу няколко от грозните дървета бяха надвиснали над шосето като бандити. Докато минаваха покрай тях, движейки се от другата страна на пътя, Джек погледна към преплетените им корени и видя полузарит в земята избелял скелет, бил някога осем-деветгодишно момче, все още облечен в полуразпаднала се риза на зелени и черни квадрати. Джек преглътна и забърза напред, без да престане да тегли Ричард като кутре на каишка.