5.
Няколко минути по-късно Джек Сойер за пръв път съзря Пойнт Венути.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Пойнт Венути
1.
Вписан в пейзажа долу в ниското, Пойнт Венути бе накацал около урвата, спускаща се към океана. Зад него стърчеше масивна, но назъбена верига скали, които приличаха на набръчкани от старост слонове. Шосето водеше надолу покрай високи дървени стобори, преди да направи завой покрай дълга кафява метална постройка — фабрика или склад, и да изчезне между редица други постройки с плоски покриви. Не се появяваше отново, чак докато не започнеше да се изкачва по хълма от другата страна на градчето, за да се насочи на юг към Сан Франциско. Поне от мястото, на което стоеше Джек, всичко изглеждаше точно така. Той виждаше само стъпаловидно подредените покриви на складовете, оградените паркинги и малко по-вдясно — смразяващата сивота на водата. Никакви хора не се движеха по видимите участъци от шосето, никой не се мярваше край редицата прозорчета на гърба на най-близката фабрика. Единствените обитатели на пустите паркинги бяха вихрушките прах. Пойнт Венути изглеждаше безлюден, но Джек знаеше, че не е. Морган Слоут и кохортата му — поне тези от нея, които бяха оцелели след изненадващото пристигане на пуф-пафа от Териториите — очакваха пристигането на Джек Пътника и Ричард Рационалния. Гласът на талисмана кънтеше в ушите му, дърпаше го напред, караше го да бърза.
— Е, това е положението — каза Джек и отново закрачи. Незабавно забеляза две нови подробности от Пойнт Венути. Първата беше появата на почти двадесет сантиметра от задната част на някаква лимузина. Джек мерна лъскавата черна боя, блестящата броня, част от десния фар на кадилак и горещо пожела вълкодлакът-ренегат зад волана да е един от участвувалите в сблъсъка в лагера „Рединис“. После отново погледна към океана. Сивата вода обливаше с пяна брега. Бавно движение над покривите на фабриката и складовете привлече вниманието му по средата на следващата крачка. „Ела при мен!“ — викаше го талисманът по своя настоятелен, магнетичен начин. Пойнт Венути някак си приличаше на свита в юмрук ръка. Някъде високо над покривите и видим единствено оттук, тъмен, но без определен цвят ветропоказател с форма на вълча глава се въртеше насам-натам, без да се подчинява на вятъра.
Джек забеляза как неподвластният ветропоказател се обръща отдясно-наляво, а после отляво-надясно, как описва пълни окръжности, и разбра, че току-що за пръв път е видял черния хотел — или поне част от него. От покривите на складовете, от шосето пред него, от целия скрит от погледа му град се излъчваше ясно забележима враждебност, осезаема като плесница. Джек разбра, че Териториите превземат Пойнт Венути. Тук реалността сякаш бе посипана с пясък. Вълчата глава продължаваше да се върти безсмислено, а талисманът — да притегля Джек. „Ела при мен! Ела при мен! Сега! Сега! Сега!…“ Момчето осъзна, че едновременно с невероятното и засилващо се придърпване, талисманът пее за него. Пее без думи, без звук, но той долавя мелодията, нечута от никого другиго.
Талисманът знаеше, че той току-що бе видял ветропоказателя на хотела.
И Джек, внезапно посъбрал смелост, си помисли, че дори Пойнт Венути да се окаже най-поквареното и опасно място в цяла Северна и Южна Америка, това няма да го спре да отиде в хотел „Азенкур“. Обърна се към Ричард. Чувствуваше се така, сякаш цял месец бе почивал и играл гимнастика, и се опита да попречи на уплахата си от състоянието на Ричард да се покаже върху лицето му. Ричард също не би могъл да го спре — ако се наложеше, той щеше да го натика направо през стените на проклетия хотел. Забеляза, че измъченият му приятел дърли с нокти кожата под косата си и обринатите си слепоочия и бузи.
— Ще го направим, Ричи. Знам, че ще успеем. Изобщо не ме е грижа колко смахнати гадове ще хвърлят насреща ни. Просто ще го направим!
— Нашите неприятности ще си имат неприятности с нас — каза Ричард, цитирайки (със сигурност несъзнателно) доктор Сейс. — Не знам дали мога да го направя. Наистина. Едва се държа на краката си. — Измъчено го погледна. — Какво става с мен?
— Не знам, но знам как да го спра — отвърна Джек. Надяваше се, че казва истината.
— Моят баща ли ми причинява това? — отчаяно попита Ричард и опипа подутото си лице. После издърпа ризата от панталоните си и проучи червения обрив върху стомаха си. Петната, които се бяха слели и очертали някакво подобие на картата на щата Оклахома, започваха от пъпа и стигаха почти до шията му. — Прилича на вирус или нещо такова. Моят баща ли ми го е пратил, Джек?