— Мисля, че не го е направил нарочно, Ричи. Ако това има някакво значение.
— Няма — въздъхна Ричард.
— Всичко ще се оправи, Ричи. Експресът от Сийбрук Айланд наближава последната си спирка.
Джек пристъпи напред и видя стоповете на кадилака да просветват, а след това да угасват. Колата се изгуби от полезрението му.
Този път нямаше да има изненадваща атака, нито гръмовно нахлуване директно през оградата с влак, пълен с оръжие и амуниции, но дори ако всичко живо в Пойнт Венути знаеше, че те идват, Джек бе на път. Изведнъж му се стори, че е облечен в ризница, че държи вълшебен меч. Никой в Пойнт Венути не притежаваше необходимата сила да му причини зло, поне не преди да стигне до хотел „Азенкур“. Той следваше пътя си, Ричард Рационалния бе до него и всичко щеше да бъде наред. Джек тръгна и мускулите му запяха заедно с талисмана, и той изведнъж се почувствува като рицар, отиващ на бой. После нов образ изплува в съзнанието му като небесно знамение, изплува от един от филмите на майка му. Сякаш бе на кон с широкопола шапка на главата и револвер на кръста и препускаше, за да премине през Дерето на изсъхналите дървета.
„Последният влак за Хангтаун“, спомни си той. С Лили Кавано, Клинт Уокър и Уил Хъчинс, 1960. Точно така.
2.
Четири или пет от дърветата, дошли от Териториите, си пробиваха път през опечената кафява почва край първата от изоставените постройки. Може би и по-рано са били там, надвесили змиевидните си клони над шосето почти до бялата линия, а може би не. Джек не можеше да си спомни дали ги беше видял, когато за пръв път бе погледнал надолу към скрития град. И все пак му се струваше невъзможно да ги е пропуснал — нима би пропуснал глутница побеснели кучета? Чуваше как корените им шумолят по повърхността на земята, докато той и Ричард наближаваха склада.
(„Нашето момче? Нашето момче?“)
— Ела да пресечем шосето — каза Джек и хвана грапавата му ръка, за да го преведе.
Щом стигнаха от другата страна, едно от дърветата видимо протегна клон и корен към тях. Ако дърветата имаха стомаси, със сигурност щяха да ги чуят как куркат. Чворестият клон и гладкият змиевиден корен се прехвърлиха през разделителната линия, след това през половината от оставащото до момчетата разстояние. Джек ръгна с лакът зяпналия Ричард, после хвана ръката му и го задърпа.
(Моето, моето, моето момче! Даааааа!)
Внезапно разцепващ въздуха звук изпълни пространството и за миг Джек реши, че Морган дьо Орис отново си проправя път между световете и се превръща в Морган Слоут… Морган Слоут с последна оферта, на която не може да се откаже, оферта, включваща пистолет, горелка, чифт нажежени до червено клещи… но вместо разярения баща на Ричард, короната на едно от дърветата, дошли от Териториите, удари средата на шосето, подскочи веднъж и се килна на една страна като мъртво животно.
— Мили Боже! — възкликна Ричард. — Та то просто се изтръгна от земята зад нас!
Точно това си мислеше и Джек.
— Дърво-камикадзе — каза той. — Нещата тук, в Пойнт Венути, май наистина ще бъдат малко сложни.
— Заради черния хотел ли?
— Да, но сигурно и заради талисмана. — Джек погледна шосето и видя друга група дървета-хищници на десетина метра от тях. — Вибрациите или атмосферата, или както искаш го наречи, всичко е изкривено до крайност — понеже всичко е добро и зло, черно и бяло, всичко е объркано.
Не изпускаше от око групата дървета, към която бавно се приближаваха, и видя, че най-близкото навежда короната си към тях, сякаш беше чуло гласа му.
Може би целият този град бе един голям Оутли и вероятно той в края на краищата щеше да успее да премине през всички изпитания, но ако отпред имаше тунел, последното нещо, което би направил, бе да влезе в него. В никакъв случай не искаше да се срещне с местната версия на Елрой.
— Страх ме е — каза Ричард зад гърба му. — Какво ще стане, ако и други дървета изскочат от земята като онова?
— Бъди спокоен. Даже когато са подвижни, дърветата не могат да стигнат твърде далеч. Дори паток като теб би могъл да ги надбяга.
Той навлезе в последния завой на шосето, спускащо се по хълма покрай редицата складове. Талисманът викаше и викаше звучно като огромна пееща арфа. Най-сетне Джек излезе от завоя и пред погледа му се откри и останалата част от Пойнт Венути.
Неговото второ аз (Язон) настояваше да продължи напред. Пойнт Венути вероятно някога е бил приятно курортно градче, но това време бе отминало твърде отдавна. Сега Пойнт Венути всъщност бе тунелът пред Оутли и той трябваше да го прекоси целия. Напуканата настилка на шосето водеше към зона от изгорели къщи, заобиколени от дървета-хищници. В паянтовите къщурки сигурно бяха живели работниците от запустялата фабрика и околните складове. От една-две бе останало достатъчно, за да се разбере какви са били. Корените на дърветата, дошли от Териториите, бавно настъпваха през порутените основи. Тук-там между къщичките лежаха разкривени останки от изгорели коли, обрасли с гъсти бурени. Покритата с пепел земя бе осеяна с почернели тухли и дъски, смачкани очукани вани, изкривени тръби. Нещо бяло привлече погледа на Джек, но той врътна глава веднага щом видя, че е белезникава кост от разтрошен скелет, щръкнала изпод кълбо преплетени корени. Някога по тези улици деца бяха карали велосипеди, домакини се бяха събирали по кухните, за да се оплакват от надниците и безработицата, мъже бяха лъскали колите пред къщите си — сега от всичко това нямаше и помен. Прекатурена люлка, покрита с ръжда, бе промушила железа през боклуци и бурени.