Червеникави пламъчета проблясваха сегиз-тогиз в навъсеното небе.
Над една безлюдна пресечка под зоната с изгорели къщи и зловещи дървета висеше угаснал светофар. От другата страна на пресечката, на стената на обгорена сграда все още се мъдреше част от надпис, гласящ: "Охо! По-добре купете „Ма…“, а под него — набъбнала, подкожушена рисунка на предната част на кола, подала се през стъклена витрина. Огънят не бе успял да отиде по-нататък, но на Джек му се искаше да го беше направил. Пойнт Венути бе прокълнат град, но огънят беше за предпочитане пред разрухата. Магазинът с рекламата на боите „Мако“ бе първият от редицата. Следваха книжарница „Опасна планета“, сладкарница „Симпатия“, магазин за екологично чисти храни на някой си Фърди, електронни игри „Неон“. Джек успя да разчете само част от имената на магазините, понеже боята отдавна се бе излющила от фасадите им. Бяха затворени и изглеждаха изоставени като фабриката и складовете. Даже от мястото, на което стоеше, Джек видя, че стъклените витрини са счупени толкова отдавна, че приличат на празни рамки за очила, на слепи идиотски очи. Петна от боя — червени и черни, и жълти — украсяваха фасадите на магазините и изпъкваха като ярки белези в сивотата на въздуха. Някаква гола жена, гладувала толкова дълго, че Джек би могъл да й преброи ребрата, се въртеше пред магазините насред покритата с боклуци улица бавно и церемониално като ветропоказател. Лицето над бледото й тяло с увиснали гърди бе боядисано в крещящооранжево. Косата й също беше оранжева. Джек, застанал като истукан, видя как лудата вдигна ръце, изкриви горната част на тялото си с отсеченото движение на човек, трениращ бойни изкуства, протегна крак над покрития с мухи труп на някакво умряло куче и замръзна като статуя. Остана в тази поза безкрайно дълго — като емблема на целия Пойнт Венути. След това свали крака си и завъртя кльощавото си тяло.
След редицата изоставени магазини Главната улица се превръщаше в жилищна зона — поне Джек предположи, че някога е била такава. По фасадите на сградите също имаше ярки петна боя. Малките двуетажни къщи — някога бели — бяха нашарени с мацаници и графити. Един от надписите веднага се наби в очите му: „Сега ти си мъртъв.“ Бе надраскан набързо върху олющената стена на отделена от останалите сграда, която сигурно е била общежитие. Думите сякаш бяха там открай време.
„Язон, имам нужда от теб!“ — зовеше го талисманът по магнетичния си начин.
— Не мога — прошепна Ричард до него. — Джек, знам, че не мога.
След редицата олющени, безнадеждно изглеждащи сгради шосето отново се гмурваше надолу и отначало Джек забеляза само покривите на два черни кадилака, по един от всяка страна на Главната улица. Бяха паркирани с носове към подножието на хълма. Моторите им работеха. Над черните кадилаци и занемарените къщурки се издигаше покривът — половината? третината? — на черния хотел и изглеждаше толкова невероятно голям, толкова зловещ, че приличаше на фотомонтаж. Сякаш плуваше, отрязан от извивката на последното възвишение.
— Не мога да вляза там — повтори Ричард.
— Аз пък даже не съм сигурен, че ще успеем да минем покрай онези дървета — каза Джек. — Ричи, внимавай да не се напишкаш.
Ричард издаде странен, подсмърчащ звук и на Джек му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че приятелят му плаче. Прегърна го. Хотелът владееше пейзажа — това бе повече от очевидно. Черният хотел владееше Пойнт Венути, въздуха над него и земята под него. Докато го гледаше, Джек забеляза, че ветропоказателите се въртят в противоположни посоки, че куличките и кубетата стърчат като брадавици в сивия въздух. „Азенкур“ наистина изглеждаше като направен от камък — хилядогодишен камък, черен като катран. В един от прозорците на горния етаж внезапно припламна светлина и на Джек му се стори, че хотелът му намига, доволен най-сетне да го види толкова близо. Покрай прозореца сякаш се плъзна неясна фигура. След секунда по стъклото заплува сянката на облак.