А някъде вътре талисманът извиваше трелите на мелодия, която само Джек можеше да чуе.
3.
— Мисля, че е станал по-голям — изпъшка Ричард. Беше забравил да се чеше, откакто видя плуващия над хълма хотел. По и през червените отоци по бузите му се стичаха сълзи. Очите му бяха станали на малки цепчици — обривът ги бе обградил и притиснал отвсякъде. — Знам, че е невъзможно, но хотелът наистина беше по-малък, Джек. Сигурен съм.
— Точно сега няма нищо невъзможно — почти ненужно заяви Джек. Доста отдавна бяха навлезли в царството на невъзможното. Пък и „Азенкур“ беше толкова огромен, толкова потискащ, че дяволски не се връзваше с останалата част от града.
Архитектурната екстравагантност на черния хотел, всичките кули и кулички, фронтони и медни ветропоказатели вместо да го направят приказен, му придаваха заплашителен, кошмарен вид. Той изглеждаше като част от някакъв Антидисниленд, в който Доналд Дък удушава Хюи, Дюи и Луи, а Мики Маус, натъпкан с хероин, застрелва Мини.
— Страх ме е — каза Ричард.
„Язон, ела. Сега!“ — пропя талисманът.
— Само стой плътно до мен, приятелю, и ще се изнижем покрай тях като мокра връв.
„Язон, ела!!! Сега!!!“
Когато Джек пристъпи, групата дървета пред тях прошумоля.
Уплашен, Ричард се дръпна назад. Джек осъзна, че приятелят му вече сигурно е почти сляп, лишен от очилата си и с полузатворени от обрива очи. Хвана го и го затегли напред. Усети колко тънка е станала китката му.
Ричард се запрепъва след него. Кльощавата му китка изгаряше ръката на Джек.
— Каквото и да става, не спирай. Просто трябва да минем покрай тях, това е всичко.
— Не мога — изхлипа Ричард.
— Искаш ли да те нося? Сериозно те питам. А освен това всичко можеше да бъде и по-зле. Бас хващам, че ако не бяхме помели толкова много от войските му, той щеше да постави постове на всеки пет крачки.
— Няма да можеш да вървиш достатъчно бързо, ако ме носиш. Само ще те забавя.
„А какво, по дяволите, мислиш, че правиш сега?“
— Ричи, застани отсам и щом кажа „три“, тичай като дявол. Разбра ли? Едно… две… три!
Джек го дръпна за ръката и се юрна покрай дърветата. Ричард залитна, изохка, но успя да се задържи и не падна. Под дърветата изригнаха гейзери прах — облаци въртяща се пръст и някакви буболечки, които изглеждаха като огромни бръмбари, лъскави като стъкло. Малка кафява птичка излетя от туфа плевели близо до дърветата-хищници, но един гъвкав корен се протегна от праха като слонски хобот и я докопа във въздуха.
Друг корен запълзя към левия глезен на Джек, но се оказа твърде къс. Устите в грапавата кора ревяха и пищяха.
(Любимооо! Любимо момчеее!)
Стиснал зъби, Джек се мъчеше да накара Ричард Слоут да лети. Короните на зловещите дървета започнаха да се люлеят и наклоняват. Цели гнезда и котила корени пълзяха към бялата линия, движеха се така, сякаш притежаваха своя собствена воля. Ричард залитна, после видимо намали ход и обърна глава, за да погледне настигащите ги дървета.
— Мърдай! — изкрещя Джек и неистово задърпа ръката му. Червените подутини приличаха на горещи камъни, заровени под кожата на Ричард. Джек се опита да го изблъска встрани. Безброй лъщящи корени пълзяха към тях през бялата линия. Обви ръка през кръста му в мига, в който един от тях се протегна и се омота около ръката на приятеля му.
— Божичко! — изпищя Ричард. — О, Язон! Хвана ме! Хвана ме!
Джек с ужас забеляза, че върхът на корена, същинска глава на сляп червей, се надига и се втренчва в него. После лениво се заизвива във въздуха и още веднъж се обви около горещата ръка на Ричард. Все нови и нови пълчища пълзяха към тях през шосето.
Джек задърпа Ричард с всички сили и постигна успех от десет-дванадесет сантиметра. Коренът още повече се стегна около ръката на приятеля му. Джек отново безмилостно го затегли. Ричард изпищя нечовешки и Джек се уплаши, че ръката му се е изтръгнала, но някакъв глас в него каза: „Дърпай!“ и той заби пети в земята и продължи.
След секунди момчетата едва не се строполиха в гнездо пълзящи корени, тъй като ластарът около ръката на Ричард най-сетне се бе скъсал. Джек с мъка се задържа на крака и някак си успя да не изпусне приятеля си. Тъкмо минаваха покрай последното от дърветата, когато отново гръмнаха пронизителните, раздиращи въздуха звуци, които бяха чули и преди. Този път не стана нужда Джек да подсеща Ричард да тича.